Като главен администратор на имотите на Светия престол, кардинал Маршано бе човек, от когото зависеше всяко решение по инвестирането на стотици милиони долари. И като такъв — един от малцината знаещи точните суми и точното място на инвестиране. Безмилостно тежката отговорност сама по себе си тласкаше към пороците, заплашващи открай време всеки властник — корупция и душевна поквара. Неуспелите да устоят на това изкушение най-често страдаха от алчност или високомерие, понякога и от двете. Но не и Маршано. Страданията му идваха от жестокия сблъсък между човеколюбието и безпределната вярност към църквата; а най-много го мъчеше собственото му положение на високопоставен църковен служител.
Сега, след убийството на кардинал Парма, касетата бе доставена в точно определен час, за да го тласне още по-надълбоко в мрака. Тя застрашаваше не само личната му безопасност; самото й съществуване повдигаше нови, далеч по-тежки въпроси: Какво друго знаят? На кого може да вярва?
Единственият звук бе потракването на колелата по релсите. Влакът наближаваше Рим. Защо не се обаждаха? Какво ставаше? Вече бе сигурен, че нещо се е объркало.
Внезапно телефонът забръмча.
Маршано подскочи и за момент застина. Сигналът се повтори. Кардиналът се опомни и протегна ръка.
— Si — изрече той тихо и боязливо. Кимна едва доловимо и изслуша какво говорят отсреща. Накрая прошепна: — Grazie.
И изключи телефона.
8
Рим, 7 юли, вторник, 7:45
Яков Фарел беше швейцарец.
Освен това вече над двайсет години беше шеф на Ufficio Centrale Vigilanza1 — пръв човек във ватиканската полиция. Малко след седем сутринта той позвъни на дълбоко заспалия Хари и обясни, че трябва непременно да поговорят.
Хари прие да се срещнат и сега, четирийсет минути по-късно, пътуваше през Рим с един от хората на Фарел. Пресякоха Тибър, продължиха неколкостотин метра покрай него, после завиха по колонадата на Виа дела Кончилиационе и в далечината изникна великолепният купол на катедралата „Свети Петър“. Хари не се съмняваше, че го водят натам — към Ватикана, в чиито дълбини се спотайва кабинетът на Фарел. Ненадейно шофьорът свърна надясно през сводестия портал на някаква древна стена и навлезе в лабиринт от тесни улички и стари жилищни сгради. Две пресечки по-нататък рязко отби наляво и закова пред малка гостилничка на улица Борго Виторио. Излезе, отвори вратата на Хари и го придружи към заведението.
Когато влязоха, край бара имаше само един мъж в черен костюм. Стоеше с гръб към тях, отпуснал дясната си ръка до чаша кафе. Беше висок малко над метър и седемдесет, с масивно телосложение и остатъците от оредялата му коса бяха избръснати, тъй че темето му сияеше като полирано под светлината на лампата.
— Благодаря, че дойдохте, мистър Адисън.
Яков Фарел говореше английски със силен френски акцент. Имаше дрезгав глас на закоравял пушач. Бавно отдръпна ръка от чашката и се обърна. Докато го гледаше в гръб, Хари не бе доловил колко сила се крие в този човек, но сега я усети. Бръсната глава, широко лице със сплескан нос, къс и дебел врат, мощен гръден кош под изопнатата бяла риза. Едри и силни, ръцете му сякаш бяха прекарали по-голямата част от своите петдесет и няколко години около дръжката на миньорски пистолет. А и очите му… дълбоко хлътнали, сиво-зелени, безмилостни. Внезапно те се стрелнаха към шофьора. Човекът безмълвно отстъпи назад, излезе и вратата щракна зад него. Фарел отново погледна Хари.
— Моята отговорност се различава от тази на италианските полицаи. Те охраняват град. Ватикана е отделна държава. Независима страна в пределите на Италия. Следователно отговарям за сигурността на цяла нация.
Хари инстинктивно хвърли поглед наоколо. Бяха сами. Нито клиенти, нито барман или сервитьор. Само той и Фарел.
— Когато застреляха кардинал Парма, кръвта му оплиска ризата и лицето ми. Опръска и одеждите на папата.
— Готов съм да сторя каквото ми е по силите.
Фарел го огледа изпитателно.
— Знам, че сте разговаряли с полицията. Знам какво сте им казали. Четох протоколите. Четох доклада на старши инспектор Пио след срещата в ресторанта… Интересува ме онова, което премълчавате.