— Тогава споразумението отпада и ще извършите каквото ви повелява дългът.
Роскани дълго седя с вкаменено лице и Хари се питаше дали няма да отхвърли молбата му. Най-сетне той заговори.
— Моята част е лесна, мистър Адисън… Но сериозно се съмнявам за вашата. Не е въпросът само да натоварите някого във вагона. Първо трябва да го измъкнете от там, където се намира, и тогава ще имате работа с Фарел и хората му. А нейде наоколо, е и Томас Кайнд.
— Брат ми е бил морски пехотинец — изрече тихо Хари. — Той ще ми каже какво да правя.
Роскани знаеше, че това е безумие. Знаеше, че Скала и Кастелети мислят същото. Но ако самите те не тръгнеха заедно с Хари — а това бе невъзможно, защото хванеха ли ги, щеше да избухне жесток политически скандал, — можеха само да стоят настрани и да му желаят успех. Залагаха всичко на карта, при това една от най-слабите. Но с друга просто не разполагаха.
— Добре, мистър Адисън — тихо каза той.
Хари усети как го изпълва облекчение, но се помъчи да скрие чувствата си.
— Още три неща — каза той. — Първо, трябва ми пистолет.
— Знаете ли как да си служите с него?
— Стрелкови клуб „Бевърли Хилс“. Шестмесечен курс по самоотбрана. Един от клиентите ми го уреди.
— Друго?
— Въже. Дълго и здраво, за да издържи двама души.
— Стават две. А третото?
— При вас има един затворник. Докараха го с влак от Лугано. Обвинен е в убийство, но при справедлив процес, ще се разкрие, че е било самоотбрана. Нуждая се от помощта му. Искам да го освободите.
— Кой е той?
— Едно джудже. Казва се Херкулес.
127
— Апартамент 3а — каза Хари.
— Добре — кимна Роскани и Хари излезе от колата.
Постоя още малко, докато колата на полицаите се отдалечи, после влезе в сградата. Нямаше път назад. Роскани знаеше къде се намират, сега трябваше да го каже на Дани.
— Адриана Хол уведомена. Итън уведомен. Точно както…
— И полицията уведомена.
Дани яростно завъртя количката. Мина в другия край на хола и с безсилен гняв се загледа през прозореца.
Хари не помръдна. Гледаше брат си и не знаеше какво да направи. Елена положи ръка на рамото му.
— Моля те, Хари, остави за по-късно…
Искаше й се той да отиде в спалнята и да си почине. Долавяше как гласът му загрубява, виждаше в очите му умората от вълненията през последната седмица и знаеше, че е на ръба. Беше се върнал да им разкаже за телефонните разговори и за срещата си с полицаите. За помощта, която не можеха да им окажат. Разказа им за заплахите на Роскани и за сключеното споразумение. За Херкулес. За Томас Кайнд. Но Дани сякаш бе чул само онова, което искаше — че когато се върнат с Маршано, ще ги чака главният прокурор. Като че кардиналът е някакъв шпионин или военнопленник, готов незабавно да сподели какво знае за неприятеля.
— Дани… — Хари се отдръпна от Елена и пристъпи към брат си. Умората правеше гласа му още по-настоятелен. — Разбирам гнева ти и уважавам твоите чувства към кардинала. Но, за бога, погледни трезво и разбери, че единствен Маршано стои между нас и затвора. Ако той не проговори пред полицията и прокурора, всички ние — Хари стрелна поглед назад — … включително и Елена отиваме на топло за много дълго време.
Дани бавно се завъртя и погледна брат си.
— Кардинал Маршано няма да погуби църквата, Хари — каза той спокойно и тихо. — Не би го сторил за теб, за мен, за сестра Елена, нито дори заради себе си.
— Ами… заради истината?
— Дори и заради нея…
— Може би грешиш.
— Не греша.
— Тогава, Дани — гласът на Хари бе станал също тъй тих и спокоен, — смятам, че можем само да се опитаме да го измъкнем жив и здрав, а после да оставим решението на него… Честно ли е така?
След дълго мълчание Дани най-сетне прошепна:
— Честно е.
— Добре… — Изведнъж Хари усети как умората го надвива и се обърна към Елена. — Къде да си легна?
128
Ватикана, кулата „Сан Джовани“, същият час
Кардинал Маршано седеше на стола и като замаян гледаше от метър и половина екрана на телевизора. Звукът все още беше изключен. В момента предаваха реклами. Анимация. Той изобщо не осъзна какво предлагат.
В другия край на стаята лежеше кадифената торбичка, която му остави Палестрина. И чудовищният предмет в нея доказваше — сякаш изобщо имаше нужда от доказателства, — че държавният секретар окончателно е потънал в бездната на безумието. Неспособен дори да погледне натам, камо ли да я докосне, Маршано помоли да я махнат, но Антон Пилгер само застана на прага и заяви, че нищо не бивало да се внася или изнася без изрична заповед, а такава нямало. След това добави, че съжалява, и затвори вратата. Шумът на ключалката отекна като гръмотевица в ушите на кардинала.