— Рецепти за масово убийство — изрече гласът зад него. Ли Уън бавно надигна глава.
— Нищо не съм направил — каза той.
Рим, 16 юли, четвъртък, 21:30
Скала седеше и гледаше как жена му играе на карти с майка си. Децата му — на една, три, пет и осем години — спяха. Имаше чувството, че от месеци не си е бил у дома, и искаше да остане тук. Просто да слуша, как бъбрят жените, да усеща мириса на апартамента и да знае, че децата му са в съседната стая. Но не можеше. В полунощ трябваше да смени Кастелети пред апартамента на Виа Николо V и да изчака, докато Роскани пристигне в седем сутринта. После можеше да поспи три часа, преди да се срещнат в десет и половина, за да проследят как служебният локомотив влиза във Ватикана — и сетне излиза — през грамадната желязна порта в непристъпните стени.
Канеше се да иде в кухнята и да свари кафе, когато телефонът иззвъня. Тон бързо вдигна слушалката.
— Si.
— Хари Адисън е в Рим… — изрече гласът на Адриана Хол.
— Знам…
— Брат му е с него.
— Аз…
— Къде са, Сандра?
— Не знам…
— Знаеш, Сандра, не ме лъжи. Не точно сега, след толкова много години.
Толкова много години… Скала си спомни времето, когато Адриана бе млада репортерка, току-що пристигнала в Рим. Готвеше се да пусне репортаж, след който кариерата й щеше да хвръкне до небесата, но така би провалила следствието на Скала по едно тежко убийство. Той я помоли да изчака и тя неохотно се съгласи. Заради това стана fidarsi di — достойна за доверие. И той й вярваше, години наред й подхвърляше вътрешна информация, а тя от своя страна подпомагаше полицията със сведения. Но този път бе различно. Прекалено много неща бяха заложени на карта. И Господ нямаше да ги спаси, ако медиите узнаеха, че полицията помага на братята Адисън.
— Съжалявам. Не разполагам със сведения… Късно е, разбери… — тихо каза Скала и затвори телефона.
131
22:50
Седяха край кухненската маса и слушаха Дани. Около нарисуваната от него скица на Ватикана имаше чаши кафе, бутилки минерална вода и остатъци от пицата, която Елена бе отишла да купи.
— Тук е целта. Тук е мисията — каза Дани за двайсети път. Не говореше като свещеник, а като елитен морски пехотинец. Кулата, е тук, гарата тук.
Дани отново заби пръст в схемата на Ватикана и огледа поред Хари, Елена и Херкулес, за да се увери, че следят и разбират всеки ход. Като че им говореше за пръв път.
— Тази висока стена — продължи той — отива на югоизток покрай тесен павиран път, който, започва от кулата и продължава около шейсет метра. Отдясно е оградата — Дани махна с ръка настрани, — същата, която виждате през прозореца. — Той надигна глава и отново огледа лицата около масата. — От края на стената започва чакълеста алея през дърветата, която ще ви изведе до Виале дел Коледжо Етиопико, булеварда на Етиопския колеж. Оттам надясно стигате до ниска стена и сте почти на гарата. Всичко зависи от точността. Не бива да измъкнем Маршано твърде рано, защото ще имат време да завардят навсякъде. Но трябва да напуснем кулата и да сме във вагона, преди да отворят портата в единайсет за локомотива. Това означава, че той трябва да е извън кулата в десет и четирийсет и пет, а до десет и петдесет и пет да е във вагона. Не по-късно, защото началник-гарата или някой от хората му ще дойде да види дали портата не заяжда. А сега — Дани отново плъзна пръст по скицата, — да речем, че излизате от кулата, но по някаква причина… хората на Фарел, Томас Кайнд, природно бедствие или каквато и да била друга причина… не можете да продължите покрай стената. Тогава тръгнете направо през градината. След неколкостотин метра ще видите друга кула, това е Радио Ватикана. Щом я видите, завийте надясно. Пак ще излезете на Виале дел Коледжо Етиопико, а оттам до стената пред гарата. Продължете около трийсет метра покрай нея. Дотогава вече ще сте на нивото на релсите. Товарният вагон е точно там, между гарата и тунела. Прекосете релсите и минете от другата страна на вагона, за да не ви виждат откъм булеварда. Оттатък има само още един коловоз и стена. Отворете вратата — а това може да ви затрудни, защото е стара и ръждясала — и се качвайте вътре. Затворете. И чакайте локомотива… Някакви въпроси?
Дани отново огледа всички около масата и Хари неволно се възхити на неговата твърдост, прецизност и съсредоточеност. Предишната меланхолия бе изчезнала безследно. Спокойно би могъл да изпише върху челото си: „Малцина, но горди“.