17 юли, петък, 0:10
Облян в пот, Палестрина се събуди от собствения си вик. Бе протегнал ръце в мрака да прогони незнайната твар. Вече втора нощ духовете на сенките идваха в съня му. Много бяха и носеха тежка, нечиста завивка, за да го обгърнат — а той знаеше, че завивката ще го зарази с болест, същата болест, която вече веднъж го бе убила под името Александър.
Едва след няколко секунди той осъзна, че го е събудил не само ужасният сън, но и сигналът на телефона до леглото. Изведнъж звънтенето спря, после подхвана отново, а върху таблото примигваше лампичката на номер, известен само на един-единствен човек, Томас Кайнд. Палестрина бързо вдигна слушалката.
— Имаме неприятности в Китай — спокойно изрече Кайнд на френски, като се мъчеше да не стресне Палестрина. — Ли Уън е арестуван. Взех мерки да уредя въпроса. Не бива да се грижите за нищо, освен за предстоящите дела.
— Merci — избъбри слисаният Палестрина и затвори.
Изведнъж го разтърсиха тръпки и съвсем реален студ проникна дълбоко в него. Духовете не бяха сън. Истински бяха и идваха все по-близо. Ами ако се случеше още нещо, ако Кайнд не успееше „да уреди въпроса“ и китайците узнаеха всичко? Напълно възможно — в края на краищата Томас Кайнд не бе успял да убие отец Даниъл.
Внезапно го прониза нов ужас — отец Даниъл бе оцелял неслучайно, а защото духовете изпращаха него и брат му. Те се наричаха Смърт и имаха среща с Палестрина. Нещо повече, както нощната пеперуда лети към пламъка, така и Палестрина ги привличаше към леговището си.
0:35
Хари отвори вратата на кухнята и светна лампата. Пристъпи към масата и грижливо провери дали зарядното устройство влива живот в плоските батерии на клетъчните телефони. Имаха два телефона — онзи, който завариха в апартамента, и онзи, който му бе дала Адриана. Сутринта, преди да потеглят за Ватикана, Дани щеше да вземе единия, Хари другия. Чрез тях щяха да поддържат връзка в акцията за спасяване на Маршано. Оставаше да се надяват, че при толкова много туристи и служители във Ватикана за Фарел ще е трудно, почти невъзможно да следи всеки разговор, дори ако знае за тяхното присъствие.
След като се увери, че устройството работи, Хари изгаси лампата и тръгна обратно по коридора.
— Би трябвало да поспиш.
Елена стоеше на прага на стаята си — точно срещу спалнята, която споделяха Хари и Дани. Беше облечена с тънка памучна нощница. Откъм хола в края на сумрачния коридор долиташе мощното хъркане на Херкулес, заспал върху дивана.
Хари пристъпи по-близо.
— Не искам да идваш с нас — тихо каза той. — Тримата с Дани и Херкулес ще се справим.
— Херкулес си има задача. Някой трябва да вози отец Даниъл с количката, а ти не можеш да бъдеш на две места едновременно.
— Елена… опасно е, всичко може да стане…
Светлината на нощната лампа в стаята прозираше през нощницата й. Отдолу нямаше нищо. Тя пристъпи към него и Хари видя как заоблените й гърди се надигат и спадат при всяко вдишване.
— Елена, не искам да идваш — натърти той. — Ако нещо се случи…
Елена леко притисна устата му с пръсти. Почти в същия миг пръстите плъзнаха надолу и тя докосна устните му със своите.
— Имаме настоящето, Хари — прошепна тя. — Каквото и да се случи, все още имаме настоящето… Не го изпускай, обичай ме…
134
1:40
Дани пак погледна часовника върху нощното шкафче. Бяха минали петнайсет минути. Нямаше представа дали е задрямал през това време. Току-що Хари дойде да си легне. Преди повече от час бе отишъл да провери батериите. Кой знае къде се бе губил толкова дълго. Сигурно при Елена.
Още от Беладжо усещаше как между него и нея се трупа напрежение и знаеше, че рано или късно то трябва да избухне. Монашеското расо нямаше значение. Когато Елена дойде да се грижи за него в Пескара, Дани почти веднага разбра, че не е от жените, способни да се задоволят с тихия, самовглъбен манастирски живот. Дори и в най-дивите си фантазии не би очаквал тя да се влюби тъкмо в брат му. Но сегашните обстоятелства — той се ухили в мрака — далеч надхвърляха най-безумните му фантазии. Да, безумни — усмивката му внезапно посърна — и ужасно, ужасно трагични. Пред погледа му отново изплува човекът с пистолета в автобуса за Асизи. Отново усети експлозията. Спомни си огъня, писъците, хаоса, премятането на автобуса. Спомни си как инстинктивно скочи и натъпка документите си в джоба на убиеца. Изведнъж този спомен отмина и той вида Маршано зад телената решетка на изповедалнята, чу измъчения му глас: Благослови ме отче, защото съгреших…