Дани рязко се завъртя, притисна глава върху възглавницата и се помъчи да прогони останалото. Но не можеше. Помнеше всичко дума по дума.
Адриана се размърда от шума и надигна глава. Итън излезе от колата, приглади бежовото си лятно сако и тръгна по тротоара към автомобила на Скала. Тя го видя как заобиколи светлото петно под една улична лампа, без да откъсва очи от мрачния силует на отсрещния жилищен блок, после изчезна в сенките. Адриана веднага погледна оранжевата светлинка на часовника върху таблото и се зачуди колко време е спала.
2:17
След малко Итън се върна и седна до нея.
— Там ли е Скала? — запита тя.
— Седи в колата и пуши…
— Тъмно ли е в коридора?
— Тъмно е. — Итън се вгледа в нея. — Заспивай. Ако стане нещо, ще разбереш.
Адриана се усмихна.
— По едно време си мислех, че те обичам, Джеймс Итън…
Итън пак се загледа към сградата.
— Не обичаше човека, а службата…
— И човека, и службата, поне отначало.
Адриана придърпа тънкото джинсово яке и се сгуши на седалката. Дълго гледа как Итън наблюдава сградата, докато накрая се унесе.
135
Пекин, Китай, все още 17 юли, петък, 9:40
— Джеймс Хоули. Американски, инженер хидробиолог — каза Ли Уън на китайски. Обливаше се в пот, а устата, му бе пресъхнала. — Той… той е от Уолнът Крийк, Калифорния. Даде ми указанията. Аз… аз… не знаех какво представлява. Мислех… че е нов тест… за про… проверка на токсичните примеси…
Човекът с армейска униформа отсреща зад грубата дървена маса бе същият, който преди шест часа във Уси искаше от Ли Уън да си признае. Същият, който му сложи белезници, придружи го с военния реактивен самолет до Пекин и после до тази ярко осветена бетонна сграда във военната база, където кацнаха.
— Няма никакъв Джеймс Хоули от Уолнът Крийк, Калифорния — тихо каза военният.
— Не, има. Трябва да има. Аз не съм измислил формулите. Той ми ги даде.
— Повтарям… няма никакъв Джеймс Хоули. Това вече е проверено по документите, които ни даде.
Ли Уън усети как дробовете му се изпразват и изведнъж, осъзна, че през цялото време са го правили на глупак. Ако планът се провалеше, само той щеше да плаща.
— Признай!
Ли Уън бавно надигна глава. Зад мъжа отсреща имаше видеокамера и червената светлинка подсказваше, че всичко се записва. А зад камерата видя лицата на пет-шест униформени войници — военни полицаи или още по-зле, хора от Министерството на държавната сигурност.
Накрая той кимна и като гледаше право в камерата, разказа как бе пуснал „снежните топки“ — смъртоносния, неуловим полицикличен ненаситен алкохол — в системата за водоснабдяване. Надълго и с пълни научни подробности обясни формулата, за каква цел е била създадена и колко души се е очаквало да загинат.
Когато свърши и избърса с длани потта от челото си, двама от униформените изведнъж пристъпиха напред. След миг го вдигнаха на крака и го помъкнаха през вратата към полумрачен бетонен коридор. Преди да изминат десетина крачки, от едно отклонение те застинаха от изненада. В следващия миг човекът пристъпи напред. Държеше пистолет със заглушител. Очите на Ли Уън се разшириха. Човекът беше Чън Ин. Той плъзна пръст върху спусъка и стреля от упор.
Тататата! Тататата!
Ли Уън се сгърчи, отхвръкна назад и кръвта му оплиска стената.
Чън Ин погледна войниците, усмихна се и понечи да тръгне обратно. Изведнъж усмивката му се превърна в гримаса на ужас. Първият войник вдигаше автомата си. Чън Ин отскочи назад.
— Не! — изкрещя той. — Не, вие не разбира…
Той се завъртя и хукна към изхода. Отекна приглушен тътен като звук от миньорски пистолет. Първите куршуми завъртяха Чън Ин, последните пръснаха черепа му точно над дясното око. Също като Ли Уън, той издъхна още преди да се сгромоляса на пода.
136
Рим, 4:15
Хари бе влязъл в банята, за да се отърве най-сетне от брадата. Поемаше голям риск, тъй като щеше да разкрие лицето си, познато на всички от телевизията и вестниците. Но нямаше избор. Дани твърдеше, че не бил виждал във Ватикана нито един брадат градинар.