След като свърши, той се избърса с книжна салфетка, после взе бирените бутилки и ги подреди пред себе си. Вдигна купата и предпазливо напълни шишетата с останалата смес.
— Нарежи още една салфетка — каза той на Елена, без да прекъсва работата. — Ще ни трябват пет фитила, дълги около петнайсет сантиметра.
— Добре.
Елена взе ножиците и погледна часовника над печката.
Роскани рязко дръпна незапалената цигара от устата си и я смачка в пепелника на таблото. Ако бе закъснял само секунда, щеше да посегне към запалката. Озърна се към Кастелети, после към огледалото и накрая към широкия булевард отпред. Движеха се на юг по Виале ди Трастевере. През цялата безсънна нощ Роскани не бе изпитвал такава тревога, както сега; мислеше си колко му липсва Пио и колко би искал сега да са заедно.
За пръв път през живота си беше напълно объркан. Нямаше представа дали постъпват правилно. Там беше магията на Пио — той би погледнал цялата работа от съвсем друг ъгъл и биха обсъдили нещата, докато накрая открият приемливо за всички решение. Но Пио го нямаше и ако искаха да намерят решение, трябваше да го търсят сами.
С оглушително скърцане на гуми Роскани рязко зави надясно, после още веднъж. Отляво се появиха релси и той разсеяно подири с поглед локомотива. Но не го видя. После колата свърна по Виа Николо V и наближи белия фиат на Скала, паркиран в края на улицата срещу номер 22.
140
— Роскани и Кастелети — каза Адриана, когато синята алфа ромео спря зад фиата.
Вратата на предната кола се отвори, Скала излезе и тръгна към алфата. Размени няколко думи с хората вътре, после се върна във фиата и потегли.
— Вършат всичко строго по план — каза Итън. — Хари Адисън излиза преди два часа и не се връща. Сега изниква Роскани. Сигурно чака следващия ход на отец Даниъл, за да е сигурен, че всичко върви без произшествия…
Откъм пейджъра на Итън долетя остро писукане. Той веднага вдигна малката радиостанция и я включи.
— Да…
Послуша малко и Адриана видя как челюстта му се стяга.
— Кога?
Челюстта му се стегна още повече и Адриана чу скърцане на зъби.
— От наша страна нито дума, нищо не знаем… Да, точно така.
Той рязко изключи радиостанцията и се загледа в пустотата.
— Ли Уън си е признал отравянето на езерата. Няколко минути по-късно бил убит от нападател, застрелян на свой ред от охраната. Удобно, нали? Чий почерк ти напомня?
Адриана изтръпна.
— На Томас Кайнд…
Итън отново се завъртя към сградата.
— Не знам какво си въобразява Роскани, но пусне ли ги да търсят Маршано във Ватикана, няма да се размине без трупове, особено ако Томас Кайнд дебне някъде там.
— Джеймс — обади се изведнъж Адриана. Бе забелязала с крайчеца на окото си някакво движение.
Притиснал до ухото си клетъчен телефон, Роскани излезе от колата и се огледа. Кастелети излезе след него и тръгна по тротоара. В отпуснатата си ръка стискаше пистолет и оглеждаше внимателно всяка сграда като агент от тайните служби.
Роскани каза нещо по телефона, кимна, озърна се и махна с ръка на Кастелети. Двамата бързо се върнаха в алфата.
В същия момент вратата на номер 22 се отвори и млада жена с джинси и тъмни очила изкара под яркото утринно слънце инвалидна количка, в която седеше брадат мъж. Жената носеше през рамо калъф за видеокамера, мъжът държеше също такъв калъф в скута си.
— Дявол да го вземе, той е — ахна Адриана. — Жената сигурно е Елена Возо.
Раздаде се скърцане на гуми и алфата на Роскани внезапно потегли. Стрелна се към отсрещния тротоар, рязко зави, изравни се с двамата и намали скоростта. Нямаше съмнение, че ги придружава, докато крачеха бавно по тротоара към Ватикана, сякаш бяха туристи, излезли на ранна разходка.
— Господи, смятат да ги охраняват чак до площад Свети Петър.
С едната ръка Итън завъртя ключа, а с другата вече дърпаше скоростния лост. Бавно отлепи зеления, форд от тротоара и подкара надолу по Виа Николо V. Задъхваше се от безсилен гняв; ако не искаше да предизвика международен инцидент, можеше само да държи алфата под око.