— Хей! — подвикна някой иззад вратата.
Дани се отдръпна и стисна калъфа, готов да го хвърли срещу противника.
Вратата се отвори и в тоалетната влезе още един мъж с инвалидна количка — американецът с бейзболното каскетче от микробуса. Той спря на прага и двамата се спогледаха.
— Ама ти наистина ли си падаш по янките? — лукаво се ухили старецът. — Май си смахнат.
Дани надникна през рамото му. По коридора течеше непрекъснат човешки поток. Къде беше Елена? Действаха строго по график. Отвън Хари сигурно вече пресичаше парка, за да потърси чантичката.
— Просто обичам бейзбола. Колекционирам шапки. — Дани се отдръпна назад. — Минете насам, че да изляза.
Онзи не помръдна.
— Кои отбори харесваш? Хайде де, дай да си побъбрим. Казвай сега. Коя лига, Американската или Националната?
Изведнъж Елена се появи в коридора зад стария запалянко. Дани сви рамене.
— След като сме във Ватикана, би трябвало да кажа, че харесвам най-много падретата… Извинявайте, трябва да тръгвам.
Старецът се усмихна широко.
— Дадено, мой човек, няма да те задържам.
Той избута количката си навътре към тоалетната и Дани излезе. Елена го подкара по коридора. Внезапно Дани сграбчи колелата с две ръце.
— Спри.
В другия край на коридора Итън и Адриана Хол бързо крачеха през тълпата и се оглеждаха. Търсеха някого.
Дани се озърна през рамо към Елена.
— Обръщай и карай назад.
145
Ако наблизо имаше и телефонна кабина, Хари би се почувствал като супермен. Но телефонна кабина нямаше. Само ниска стена с гъст храсталак зад нея, точно срещу пътя, по който бе дошъл от катедралата. Прикрит в шубраците, той смъкна свещеническите дрехи и остана по дочен панталон и работна риза.
След като скри дрехите, Хари загреба шепа суха пръст и я разхвърля по гърдите и краката си. После излезе от храсталака, изчака един малък черен фиат да мине по тясното пътче и тръгна напред. Отчаяно се надяваше да прилича на градинар — поне колкото да не му обърнат внимание.
Решително закрачи покрай късата затревена ивица и излезе на алеята пред Фонтана на Светото тайнство. Хвърли поглед наоколо, за да се ориентира, после тръгна по дясното стълбище. Горе спря и пак се озърна. Не видя никого. Точно както бе казал Дани, отпред имаше бор с декоративни саксии под него. Докато крачеше натам, хладнокръвието изведнъж го напусна. Усети собственото си дишане, ускорения пулс, натиска на пистолета под колана.
Вече беше до саксиите под дървото. Тревожно се озърна и коленичи. Ръката му докосна найлонов плат и той въздъхна от облекчение. Това означаваше не само че Дани и Елена са били тук, но и че благополучно са доставили багажа, който бе решил да не носи със себе си, за да не предизвика подозрения в катедралата.
След още един поглед наоколо той стана и отстъпи в сянката на дървото. Разкопча ризата, препаса отдолу чантичката и пъхна пистолета под нея. После отново се закопча, но остави ризата отвън, за да прикрива издутината. Обърна се и слезе по стълбището. Цялата работа бе отнела не повече от трийсет секунди.
9:57, Кулата „Сан Джовани“, същият час
Раздаде се жестокото прещракване на ключалка, после вратата на апартамента се отвори и влезе Томас Кайнд. От коридора зад него надничаше Антон Пилгер. Той остана на място, докато Кайнд пресичаше стаята.
— Buon giorno, ваше преосвещенство. Разрешете.
Маршано безмълвно се отдръпна назад. Кайнд внимателно огледа стаята, после мина в банята. След малко излезе и пристъпи към стъклената врата. Отвори я и излезе на малкото балконче. Подпря се на парапета, огледа градините долу, после вдигна глава към отвесната тухлена стена под покрива.
Най-сетне Кайнд влезе отново, затвори стъклената врата и за момент се вгледа в Маршано.
— Благодаря, ваше преосвещенство — каза той.
После бързо прекоси стаята, излезе И затвори вратата зад себе си. Маршано потръпна от звука на ключалката. Вече не можеше да понася зловещото й стържене.
Извърна глава и се зачуди защо убиецът идва за трети път през последните двайсет и четири часа, като при всяко посещение върши точно едно и също.