На петдесет метра пред себе си зърна кулите на Радио Ватикана. Отдясно, малко по-надолу по хълма, иззад живия плет започваше да се надига дим. Зад него буйно димеше първият огън.
— Няма вятър, Дани — каза той. — Всичкият пушек ще се разстила наоколо.
— Сега трябва да наближаваш клапаните — долетя от телефона гласът на Дани.
— Точно така.
Хари заобиколи един жив плет и се озова пред голяма извита тръба, която излизаше от земята. Приличаше на контролен клапан за цялото водоснабдяване. Но според Дани не беше така — просто междинен кран, остарял и излязъл от употреба. Ако между инженерите по поддръжката нямаше ветерани, вероятно никой не подозираше за съществуването му. И все пак, ако го затвореха, щеше да остави без вода всички сгради надолу, включително катедралата „Свети Петър“, музеите, Ватиканския дворец и административните сгради.
— Открих ги. Два крана един срещу друг.
Елена извъртя количката обратно и я издърпа надолу по стъпалата. Пушекът ставаше все по-гъст.
— Много ли са ръждясали? — попита Дани и се разкашля.
— Не знам — изпращя гласът на Хари от телефона.
Елена спря на площадката и отвори своя калъф. Закашля се, избърса сълзящите си очи, после извади две влажни кърпи и ги разгъна. Притисна едната върху носа и устата на Дани и я върза зад тила. След като стори същото и за себе си, подкара количката към скулптурната галерия Киарамонти. Бюстът на Цицерон, Херакъл със сина си, статуята на Тиберий, колосалната глава на Август — всичко тънеше в гъст облак дим, а изплашените туристи тичаха едновременно в двете посоки из дългата, тясна галерия. Всички търсеха изход.
Дани се приведе над телефона.
— Хари…
— Първият е готов… Вторият…
— Затвори го веднага!
— Мъча се, Дани…
Хари стисна зъби. Вторият кран беше ръждясал и трябваше да напъне с все сила. Изведнъж кранът поддаде, Хари залитна настрани и раздра върху тръбата кокалчетата на юмрука си. Телефонът отхвръкна на три метра от него.
— Мамка му!
С кърпите върху лицата приличаха на бандити от Дивия запад. Елена извъртя количката настрани, дръпна я заднишком и едва не се блъсна в пет-шест японски туристи, които тичаха, хванати за ръка, и крещяха задавено като всички останали. През един от тесните прозорци зърна как на двора нахлуват въоръжени мъже с барети и сини ризи.
— Отче — тревожно възкликна тя.
Дани погледна натам.
— Швейцарската гвардия — каза той и отново се приведе над телефона, докато Елена тласкаше количката напред. — Хари…
— Хари…
— Какво?…
Смучейки окървавения си юмрук, Хари се наведе да вдигне телефона.
— Какво става, Хари?
— Спрях скапаната вода, разбра ли?
Когато стигнаха края на галерията, Дани вдигна ръка. Елена спря. Отпред имаше затворена врата към по-долното помещение — Galleria Lapidaria, Галерия на надписите. Вътре не се виждаше жива душа.
За пръв път бяха сами. Суматохата, паниката, тълпите се отдалечаваха в обратна посока.
— Пристъпвам към трети огън — раздаде се от телефона гласът на Хари. — Вие измъкнахте ли се?
— Още две спирки.
— Бързайте, по дяволите.
— Отвън пристигна Швейцарската гвардия.
— Зарежете последните спирки.
— Зарежем ли ги, сам ще се справяш с Фарел и Швейцарската гвардия.
— Тогава не говори, а действай.
— Хари… — Дани се озърна. През стъклото видя как гвардейците надяват противогази. До тях стояха пожарникари с кислородни апарати и брадви. — Итън е някъде тук. И Адриана Хол е с него.
— Как, по дяволите…
— Не знам.
— Боже господи, Дани, майната му на Итън. Измъквай се час по-скоро!
150
— Това е диверсия. Искат да отклонят вниманието ни.
Застанал на пътя край кулата, Томас Кайнд говореше по малката радиостанция и гледаше как над ватиканските му зей се издига дим. В далечината виеха сирените на пожарни, прииждащи от цял Рим.
— Какво ще правите? — долетя гласът на Фарел.
— Не смятам да променям плановете си. И вие не би трябвало да го правите.