Гаспари спря, отвори една врата и ги въведе в малка сумрачна зала, където имаше простичък дървен олтар и няколко реда столове. Каза нещо на италиански и излезе.
— Помоли ни да изчакаме тук…
Зад очилата с черни рамки очите на отец Бардони изразяваха все същите чувства и Хари усети, че свещеникът пак ще го моли да се откаже.
— Знам, че имате добри намерения, отче. Но недейте, моля ви…
Хари го погледна право в очите, за да се увери, че е разбрал, после се извърна към залата.
Също като цялата сграда, залата бе старинна и овехтяла. Напуканите неравни стени бяха измазвани безброй пъти и имаха същия землисто жълт цвят като външния коридор. В контраст с черното дърво на олтара и столовете срещу него, керамичните плочките на пода изглеждаха почти бели — загубили всякакъв цвят за години, може би и векове под нозете на хора, идващи да седнат, да погледат и да си тръгнат все по една и съща причина. Да се простят насаме с покойника.
Хари пристъпи към един от столовете и седна. Все още потресено от убийството на кардинал Парма, италианското правителство бе помолило в идентифицирането и аутопсията на жертвите от Асизи да се включат повече хора, тъй че зловещата задача бе изпълнена бързо и делово. Сетне останките бяха изпратени от моргата — при Института по съдебна медицина в Римския университет — към най-близките погребални бюра, за да бъдат подготвени за погребение в запечатани ковчези. И въпреки че се намираше в центъра на следствието, Дани получи същите грижи. Сега беше нейде тук, в сградата на Гаспари, и обезобразеното му тяло лежеше както всички останали в запечатан ковчег, очаквайки да поеме към погребението.
Хари можеше да го остави така, дори навярно трябваше да го остави така — без да отваря ковчега; просто да го придружи до гробището в Калифорния. Но не можеше. Не и след всичко станало. Нямаше значение как изглежда Дани. Трябваше да го види за сетен път, да изпълни последния ритуал, който казваше: Извинявай, че не бях тук, когато ти трябвах. Извинявай, че някак се вкопчихме в огорчението и неразбирането. Че така и не поговорихме, не изяснихме нещата, дори не се опитахме да разберем… Или просто да каже: Сбогом, каквото и да си мислиш, аз те обичах и винаги ще те обичам.
— Мистър Адисън… — Отец Бардони бе застанал до него. — За ваше добро е… Виждал съм как не по-малко решителни хора от вас рухват пред гледката на невъобразимото… Приемете волята Божия. Знайте, че брат ви би искал да го запомните какъвто е бил.
Вратата зад тях изскърца и влезе мъж с късо подстригана побеляла коса. Беше красив, висок над метър и осемдесет и излъчваше нещо странно — аристократично, но в същото време добро и човечно. Носеше черно расо, червена кардиналска наметка, червена шапчица и тежък златен кръст на гърдите.
Отец Бардони леко се поклони.
— Ваше преосвещенство…
Човекът кимна и измести поглед към Хари.
— Аз съм кардинал Маршано, мистър Адисън. Дойдох да изкажа искрените си съболезнования.
Говореше превъзходен английски и личеше, че го владее свободно. Същото се отнасяше и до маниерите му; очите, движенията, всичко в него вдъхваше на околните увереност и спокойствие.
— Благодаря, ваше преосвещенство…
Макар че дружеше с могъщи финансисти и знаменити актьори, Хари никога не бе срещал кардинал, при това толкова видна църковна фигура. Колкото и да се бе откъснал от църквата, ранното католическо възпитание си каза думата и той изпита дълбоко смирение. Сякаш го посещаваше държавен глава.
— Отец Даниъл дълги години бе мой личен секретар…
— Знам…
— Сега чакате тук, в тази стая, защото желаете да го видите…
— Да.
— Вие не знаете, но отец Бардони ми се обади, докато бяхте при синьор Гаспари. Навярно се е надявал да бъда по-убедителен от него. — Едва доловима усмивка плъзна по устните на кардинала и веднага изчезна. — Аз го видях, мистър Адисън. Полицията ме помоли да идентифицирам тялото. Видях каква ужасна смърт го е сполетяла. Какво могат да причинят горделивите човешки изобретения.
— Няма значение… — Хари не смяташе да отстъпи дори и пред Маршано; изборът му бе дълбок и съвсем личен, единствено между него и Дани. — Надявам се да ме разберете.
След дълго мълчание Маршано изрече тихо:
— Да, разбирам.