Отец Бардони се поколеба, сетне напусна залата.
— Много приличате на брат си — промълви Маршано. — Смятайте го за комплимент.
— Благодаря, ваше преосвещенство.
В този момент вратата край олтара се отвори и отново влезе отец Бардони, следван от Гаспари и едър мъж с безупречно бяла престилка, който тласкаше болнична количка. Върху нея имаше малък, едва ли не детски ковчег. Хари усети как сърцето му подскочи до гърлото. Вътре лежеше Дани или по-точно онова, което бе останало от него. Хари пое дълбоко дъх и зачака. Как да се подготви човек за нещо подобно? Как е възможно изобщо? Най-сетне погледна отец Бардони.
— Помолете да го отворят.
— Сигурен ли сте?
— Да.
Маршано кимна. Гаспари се поколеба, после рязко се приведе напред и същевременно вдигна капака на ковчега.
За момент Хари остана неподвижен. После събра сили, прекрачи напред и надникна. В същия миг чу собственото си ахване. Нещото лежеше по гръб. Дясната част от гръдния кош липсваше почти изцяло. Вместо лице имаше някаква размазана каша от череп и сплъстена коса с назъбена дупка вместо дясно око. Двата крака бяха откъснати до коленете. Хари потърси ръце, но и те липсваха. А най-ужасното беше, че някой бе надянал на покойника слипове, сякаш за да закрие неприличната гледка на гениталиите, независимо дали ги имаше, или не.
— О, господи — изпъшка той. — Мамицата им мръсна, господи!
Заля го вълна от ужас, погнуса и отчаяние. Лицето му пребледня и трябваше да протегне ръка, за да не падне. Нейде далече бръщолевеха на италиански и едва след известно време той осъзна, че говори Гаспари.
— Синьор Гаспари се извинява за вида на брат ви — преведе отец Бардони. — Би искал отново да затвори ковчега и да го отнесе.
Хари вдигна очи към Гаспари.
— Не още, помолете го да почака…
Насилвайки себе си, Хари се обърна отново да погледне обезобразения труп. Трябваше да се стегне. Да помисли. Да каже на Дани необходимото. После зърна как кардинал Маршано направи знак и Гаспари пристъпи към капака. В същия миг осъзна още нещо.
— Не! — рязко изрече той и Гаспари застина.
Хари посегна, докосна студеното тяло и плъзна пръсти под лявата гръд. Изведнъж коленете му омекнаха.
Отец Бардони пристъпи към него.
— Добре ли сте, мистър Адисън?
Внезапно Хари се завъртя и вдигна очи.
— Това не е той. Не е брат ми.
14
Хари сам не знаеше какво мисли, какво изпитва. Изобщо не му бе хрумвало, че в ковчега може да лежи някой друг вместо Дани. Че след всичко — полицейското следствие, работата на кой знае колко държавни организации, откриването на личните вещи, свидетелството на кардинал Маршано, смъртния акт — след всичко това може да са допуснали подобна невероятна грешка.
Кардиналът положи ръка върху рамото му.
— Вие сте изтощен и смазан от скръб, мистър Адисън. При подобни обстоятелства сърцата и чувствата не ни позволяват да разсъждаваме ясно.
— Ваше преосвещенство — рязко изрече Хари.
Всички го гледаха втренчено — Маршано, отец Бардони, Гаспари и човекът с бяла престилка. Да, беше уморен. Да, смазан от скръб. Но никога през живота си не бе разсъждавал по-ясно.
— Под лявата гръд брат ми имаше голяма брадавица. Наричат я „трето зърно“. Виждал съм я хиляди пъти. Според медиците това е зачатък на трета гръд. Като хлапе Дани побъркваше майка ни с желанието си да я показва на хората. Този човек чисто и просто не е моят брат.
Отново бяха в кабинета на Гаспари. Кардинал Маршано затвори вратата и кимна към два позлатени стола пред бюрото.
— Ще постоя — каза Хари.
Маршано кимна и седна.
— На колко години сте, мистър Адисън?
— На трийсет и шест.
— А кога за последен път видяхте брат си без риза, пък дори и облечен? Отец Даниъл бе не само мой секретар, но и приятел. Приятелите разговарят, мистър Адисън… Не сте се виждали от много години, нали?
— Ваше преосвещенство, онзи човек не е моят брат.
— Брадавици се премахват. Хората често го правят. Дори и свещеници. С вашата професия навярно го знаете по-добре от мен.
— Не и Дани, ваше преосвещенство… Точно Дани не би го направил. Както често се случва, той израсна неуверен младеж. Ставаше му малко по-леко, когато имаше нещо, което другите нямат. Или ако вършеше нещо, различно от останалите. Затова побъркваше майка ни, като си разкопчаваше ризата и показваше брадавицата на хората. Обичаше да си фантазира, че носи таен баронски знак, че е от кралско потекло. И ако не е преживял някаква невъобразимо дълбока промяна, за нищо на света не би премахнал тази брадавица. Тя беше негов почетен знак, отличаваше го от другите.