Преди време пренебрегваше тези усещания, смяташе ги просто за прояви на излишна дързост; открай време си беше силна, храбра и понякога твърде импулсивна. Като девойка веднъж посети с родителите си Флоренция, където за техен ужас се хвърли към една катастрофирала кола и измъкна зашеметения шофьор броени секунди преди резервоарът да избухне. Друг път, по време на пикник с монахините от „Санта Бернардина“, се изкатери на трийсетметрова кула, за да свали едно хлапе, което се беше качило догоре на бас, но на върха изпадна в паника и можеше само да виси и да вика за помощ.
Ала постепенно осъзна, че смелостта и сексуалното желание са съвсем различни неща. И тогава внезапно разбра.
Това бе Божие дело.
Бог подлагаше на изпитание нейната духовна сила, нейния обет за целомъдрие и покорство. Все по-силно с всеки изминал ден. И за нея ставаше все по-трудно да устои. Но вечно успяваше да се справи, подсъзнанието изведнъж я предупреждаваше какво става и тя се отдръпваше от пропастта в последния миг. Както сега. И това й даваше храброст и сила, вдъхваше й вярата, че е праведна и ще превъзмогне Божиите изпитания.
Сякаш за да си го докаже, тя се замисли за Марко отвън пред вратата. Стегнатото му тяло. Блесналите му очи. Усмивката. Не бе споменал да е женен, не носеше халка и Елена често се питаше дали в свободното си време не ляга, с която му падне. Красив мъж като него можеше да си го позволи. Но и тъй да бе, вършеше го с други жени, не с нея. За Елена щеше да си остане просто мъж, който си гледа работата.
От този ъгъл вече можеше спокойно да мисли за него каквото си иска. Той казваше, че е преминал обучение за санитар, както навярно и другите му колеги. Но ако беше само това, защо носеше пистолет? Този въпрос я накара да се замисли за другите — едрия Лука от нощната смяна, който идваше в единайсет вечерта да смени Марко; Пиетро, който застъпваше в седем сутринта, когато Лука си тръгваше. И те ли бяха въоръжени? Защо? Каква заплаха можеше да има в това спокойно градче край морето?
20
Рим, 18:45
Роскани заобиколи колата. Иззад полицейските бариери го зяпаха любопитни лица, чудеха се кой е и дали е важна персона.
В храстите до тротоара, на пет-шест метра зад алфата, бяха открили втори труп. Прострелян два пъти. Първо в сърцето, после над лявото око. Мъж в напреднала възраст без документи.
Роскани го бе оставил на другите двама ispettori capi от отдела, Кастелети и Скала. Интересуваше го преди всичко колата. Стъклото беше строшено, предницата смачкана от челния удар в камиона. Като по чудо не се бяха врязали в резервоара под каросерията.
Когато Роскани пристигна, трупът на Пио все още беше вътре. Той го огледа внимателно, без да докосва нищо, направи снимки и видеозапис, после разреши да отнесат тялото. Същото сториха и с убития в храстите.
Трябваше да има и трети труп, но го нямаше. Знаеха, че американецът Хари Адисън се е връщал заедно с Пио от фермата, където бяха открили испанския пистолет. Но Хари Адисън бе изчезнал. Пистолетът също, само ключовете още висяха на багажника, като че някой е знаел точно къде да търси уликата.
На задната седалка отдясно лежеше захвърлено предполагаемото оръжие на престъплението — личната деветмилиметрова берета на Пио. Горе по дясната предна седалка откъм вратата имаше кървави петна. По килимчето пред нея личаха следи от обувки — не много ясни, но все пак следи. Колкото до отпечатъци от пръсти, имаше ги навсякъде.
Техниците ръсеха всичко с прах, взимаха проби, слагаха им етикетчета и ги прибираха в прозрачни торбички. Полицейските фотографи също си вършеха работата. Бяха двама. Единият с „Лайка“, другият с видеокамера „Сони“.
От шофьора на тежкия камион мерцедес нямаше и следа. Засега знаеха само, че камионът е откраднат тази сутрин.
Старши инспектор Отело Роскани седна зад волана на тъмносиния си фиат и бавно мина през бариерите, обкръжени от любопитни лица. Блясъкът на полицейски прожектори огряваше местопрестъплението като снимачна площадка и осигуряваше допълнително осветление за операторите от телевизията, които снимаха трескаво.