Хари видя как светлинката промени посоката и помръдна едва забележимо. Идваше към лявото му око.
— Искам да ми кажеш къде е брат ти. — Гласът пак се бе извъртял и сега шепнеше в дясното му ухо. — Много е важно да го открием.
— Не знам.
Светлината продължаваше да идва към лявото му око и ставаше все по-ярка. Преди малко в ужаса, че е ослепял, бе забравил тътнежа в главата си. Но сега светлината го върна. Бавни, отмерени удари, които ставаха все по-силни с наближаването на точицата.
Хари се отметна настрани, опита се да извърти глава, но нещо твърдо му пречеше. Натисна в другата посока. Никакъв резултат. Тогава се отблъсна назад. Но нищо не можеше да го спаси от светлинката.
— Засега не усещаш болка. Но ще усетиш.
— Моля в…
Хари изви глава, доколкото можеше и здраво стисна клепачи.
— Това няма да ти помогне.
Тонът изведнъж се промени. Преди малко гласът беше мъжки, а сега звучеше като женски.
— Нямам… представа… дали… бра… ат ми… изобщо е… жив. Как… мога да знам… къде е?
Светлото острие изтъня, лъчът плъзна нагоре по лявото око на Хари, докато налучка центъра.
— Недейте, моля ви…
— Къде е брат ти?
— Мъртъв е!
— Не, другарю. Жив е и ти знаеш къде се намира…
Светлината вече беше само на сантиметри от него. Ставаше все по-ярка. И по-ярка. Изтъня още повече. Тътнежът в главата му се засилваше. Светлината наближи като игла, напираща да проникне към дъното на мозъка му.
— Спрете! — изкрещя Хари. — Боже мой! Спрете! Моля ви!
— Къде е той? — Мъжки глас.
— Къде е? — Женски глас.
Томас Кайнд сменяше гласовете, разигравайки едновременно и двете роли.
— Кажи ни, и светлината ще спре. — Мъжки глас.
— Светлината ще спре. — Женски глас.
Спокойни, отмерени, тихи.
Тътнежът се превърна в гръмотевица. Стана по-мощен от всичко, което бе чувал през живота си. Чудовищен грохот на тъпан в главата му. А светлината пълзеше към центъра на мозъка като нажежена до бяло игла, диреща да напипа звука. Да се слее с него. Невиждано, невъобразимо ярка. По-ярка от блясъка на електрожен. Като ядрото на слънцето. Болката обгърна всичко. Беше тъй страшна, че едва ли и смъртта щеше да я премахне. Ужасът щеше да го последва във вечността.
— Не знам! Не знам! Не знам! Господи! Господи! Спрете! Спрете! Моля ви!… Моля ви… Моля ви…
Щрак.
Светлината изгасна.
22
Рим, хотел „Хаслер“ стаята на Хари Адисън, 9 юли, четвъртък, 6:00
Нищо не беше докоснато. Куфарчето и деловите бележки на Хари лежаха върху масата до телефона, където ги бе оставил. Същото се отнасяше до дрехите в гардероба и тоалетните принадлежности в банята. Имаше само една промяна: телефоните върху нощното шкафче и в банята вече се подслушваха, а зад аплика срещу вратата бе монтирана миниатюрна телевизионна камера. Това бе част от плана на Групо Кардинале — специална ударна група, създадена със заповед на италианското Министерство на вътрешните работи след горещите призиви на Ватикана, карабинерите и полицията да бъде разследвано убийството на римския кардинал.
Убийството на кардинал Парма и взривяването на автобуса за Асизи вече не бяха отделни следствия, а се смятаха за прояви на едно и също престъпление. Под чадъра на Групо Кардинале работеха следователи от карабинерите, от Подвижния отряд на италианската полиция и от дигос — специалното подразделение за проучване на криминални престъпления с предполагаеми политически цели. Всички те се подчиняваха на главния прокурор Марчело Талиа; и макар че високоуважаваният прокурор наистина координираше дейността на различните полицейски организации, никой не се съмняваше кой всъщност ръководи следствието — старши инспектор Отело Роскани.
8:30
Роскани погледна и побърза да извърне глава. Твърде добре знаеше какво върши циркулярният трион при аутопсията. Срязва черепа и премахва горната част, за да бъде изваден мозъкът. А сетне и останалото. Щяха да разглобят Пио парче по парче, за да търсят нещо, което да му подскаже повече, отколкото знаеха засега. Роскани нямаше представа какво ще е то — и без него имаше предостатъчно информация, за да установи почти със стопроцентова сигурност убиеца.