Вече бе потвърдено, че убийството е извършено с личната деветмилиметрова берета на Пио, по която имаше няколко ясни отпечатъка. Повечето принадлежаха на Пио, но два бяха чужди — един отляво над дръжката, другият вдясно от предпазителя.
Чрез спешно запитване до бюрото на ФБР в Лос Анджелис бяха изтеглили копие от шофьорските документи на Хари Адисън с адрес Бенедикт Кениън Драйв 2175, Лос Анджелис, Калифорния. Според калифорнийските закони в тези документи трябваше да има отпечатък от палеца на водача. След по-малко от двайсет минути отпечатъкът бе компютърно обработен и изпратен по факса до римския щаб на Групо Кардинале. Линиите напълно съвпадаха с тези на отпечатъка от пистолета, с който бе убит Джани Пио.
Докато вратата на моргата се затваряше зад него, Роскани за пръв път през живота си прехапа устни от звука на триона. Закрачи напред по коридора и се изкачи по стълбището. Правеше го може би за хиляден път през своята кариера. Бе виждал мъртви полицаи. Мъртви съдии. Трупове на убити жени и деца. При цялата им трагичност винаги бе успявал да запази професионално хладнокръвие. Но не и сега.
Роскани бе полицай, а полицаите често загиват. Още от самото начало на обучението му втълпяваха тази истина ден подир ден. Човек трябваше да я приеме заедно с избора на професия. Тъжна, но неизбежна истина. И когато полицаят се сблъска с нея, би трябвало да е готов да постъпи като професионалист. Да се поклони на мъртвия и да продължи; без гняв, възмущение или ненавист към убиеца. Това влизаше в обучението за избраната кариера.
И човек си въобразяваше, че е подготвен… до деня, когато пристъпи към трупа на своя партньор и види кръвта, разкъсаната плът и натрошените кости. Зловещото дело на куршумите. И сетне отново, когато медиците се захващаха на работа в моргата. Тогава разбираше, че изобщо не е бил подготвен. Никой не можеше да се подготви за това, независимо колко дълго го обучават, как го тренират и какво му говорят. Яростта от непоносимата загуба избухваше като горски пожар и поглъщаше всичко останало. И затова, когато загинеше полицай, всеки негов колега, който има възможност — от всеки близък район, а понякога дори и отвъд океана, — идваше на погребението. Затова нерядко се случваше по петстотин униформени мъже и жени с мотоциклети да оформят почетен шпалир в чест на загинал колега, та бил той и само от една година в полицията, зелен новак от уличните патрули.
Роскани гневно блъсна страничната врата и излезе в слънчевото утро. Топлината би трябвало да го зарадва след студа в подземните зали, но той остана все тъй навъсен. Вместо да тръгне по прекия път, той заобиколи цялата сграда, за да се успокои. И това не помогна. Накрая зави зад ъгъла и слезе към улицата, където бе оставил колата си. Изпълваха го печал, болка и гняв.
Той обърна гръб на колата, прекоси улицата и тръгна по отсрещния тротоар. Сега се нуждаеше от онова, което наричаше абсолютно спокойствие, безметежна тишина, когато оставаше сам и можеше да обмисли нещата както трябва. Именно сега трябваше да прогони чувствата с дълга самотна разходка, да се опита да разсъждава като следовател от Групо Кардинале, а не като потресен и разгневен партньор на Джани Пио.
Дошло бе време да мълчи и да размишлява.
Да крачи, да крачи, да крачи.
23
Томас Кайнд дръпна завесата от прозореца и видя как долу двамата мъже в работни комбинезони влачат Хари Адисън през двора. Беше изкопчил от пленника каквото искаше, или поне каквото можеше да се изкопчи; сега онези двама просто трябваше да се отърват от него.
Хари виждаше само с дясното си око. А дори и с него различаваше само неясни сенки. Лявото не усещаше абсолютно нищо. Другите сетива му подсказваха, че е навън и вероятно двама души го водят по нещо твърдо. Нейде в паметта му се мержелееше неясен спомен как седи на табуретка или нещо подобно и по чужда заповед повтаря високо разни думи, които изрича в слушалките на ушите му някакъв глас — същият като преди. Помнеше го само защото някой загуби доста време, докато намести слушалките. Повечето думи бяха на италиански. Но имаше и английски. Погрешни думи. Нищо нямаше да излезе. Щеше да проличи.
Внезапно до него заговори на италиански нечий глас — стори му се, че е на човека, който нагласи слушалките. След миг го блъснаха изотзад и той едва не се препъна. Мислите му се поизбистриха колкото да осъзнае, че все още е с вързани ръце, но краката му са свободни. Вървеше сам и като че чуваше шум от автомобили. Съзнанието му прескочи още едно стъпало по-горе и разбра, че щом се държи на крака, значи може и да бяга. Не виждаше и не можеше да използва ръцете си. Отново го блъснаха в гърба. Грубо. Той падна и изкрещя, когато лицето му се блъсна в паважа. Опита да се извърти, но някой стъпи върху гърдите му и го задържа. Нейде наблизо се раздаде мъжко пъхтене, после глух звън и той чу как по камъка край ухото му стърже тежък железен предмет. После го вдигнаха за раменете и го избутаха през ръба. Усети метал под краката си. Изблъскаха го надолу по някаква стълба. Светлината изчезна напълно. Наоколо се разнесе отвратителна миризма.