За да не остане по-назад, Кастелети взе видеокасетата и си записа фирмата производител и партидния номер. Кой знае къде можеше да ги отведе тази следа. От производителя към доставчика, после към верига от магазини, отделен магазин и накрая към продавач, който евентуално да си припомни клиента.
Сетне съвещанието приключи и кабинетът започна да се изпразва, докато останаха само Роскани и Талиа. Прокурорът трябваше да вземе решение, а Роскани да го изслуша.
— Искаш да предадеш записа на медиите — тихо каза Талиа. — И като в онова американско предаване „Търси се“ очакваш, зрителите да ни помогнат.
— Понякога има полза.
— А понякога предупреждава беглеца да се укрие вдън земя… Но има и други съображения. Онова, за което говореше Фарел. Деликатната същност на цялото следствие, И възможните дипломатически усложнения между Италия и Ватикана… Лично папата може да иска едно, но Фарел неслучайно спомена Палестрина… Той е истинският пазител на ватиканския огън и от него зависи как светът възприема Светия престол.
— С други думи, дипломатическият скандал е по-страшен и от убийство. Затова няма да разпространиш записа.
— Да, няма да го разпространя. Групо Кардинале ще продължи да преследва бегълците при пълна секретност. Всички сведения и занапред остават поверителни. — Талиа се изправи. — Съжалявам, Отело… Buona sera.
— Buona sera…
Вратата се затвори зад Талиа и Роскани остана сам. Разочарован, унизен. Помисли си, че може би жена му имаше право. Въпреки всичките му старания светът не бе нито справедлив, нито съвършен. И едва ли можеше с нещо да го промени. Можеше обаче да поукроти яростта си срещу него; така би облекчил и своя живот, и живота на близките си. Да, жена му имаше право. Но в действителност и двамата знаеха, че Роскани никога не ще се промени. Бе станал полицай, защото не искаше да поеме бащиния си занаят, защото беше младоженец и искаше да изгради семейство на стабилна основа, а най-вече, защото самата професия му се струваше вълнуваща и благородна.
Ала после се случи нещо: ден след ден животът на жертвите все по-дълбоко се преплиташе с неговия; виждаше съдби, съсипани непоправимо от безсмислено насилие и жестокост. С повишението му в отдел „Убийства“ нещата тръгнаха още по-зле. Кой знае защо, взе да вижда убитите, независимо от възрастта им, не като възрастни, а като нечии деца — като собствените му деца на три, четири, осем или дванайсет години, — всяко от които заслужава да изживее живота си без такъв жесток и ужасен край. Така погледнато, кардинал Парма и Пио бяха напълно равни — синове на майките си. И затова ставаше още по-важно да открие виновниците. Да се добере до тях, преди да го сторят отново. Но колко пъти ги бе залавял само за да излязат свободни от съда по една или друга причина? Това го караше да негодува срещу неправдите както в съдилищата, така и в самата система. Знаеше, че води безнадеждна война, но въпреки всичко продължаваше да се бори. Може би просто защото бе син на баща си и също като него притежаваше упорството на булдог.
Изведнъж Роскани взе дистанционното управление и го насочи към големия телевизор. Раздаде се тихо щракване и екранът светна. Той пренави касетата и отново изгледа записа. Видя Хари седнал на табуретката с полузакрито лице от големите тъмни очила.
— Дани, моля те да дойдеш… Да се предадеш… Те знаят всичко… Моля те, направи го заради мен… Ела… моля те… Моля те…
Видя го как млъкна накрая, после понечи да каже нещо тъкмо когато записът свърши. Отново превъртя лентата и пак я пусна. После отново. И отново. Колкото повече гледаше, толкова по-силно напираше гневът в гърдите му. Искаше да надигне глава и да види на прага Пио, усмихнат както винаги, готов да разкаже за децата си и да разпита за неговите. Но вместо това виждаше тъмните очила на Хари. Седнал на табуретката, този холивудски мръсник молеше брат си да се предаде, за да го убият.
Щрак.
Роскани изключи телевизора. В полумрака мислите се завръщаха. Не ги искаше, но те все пак идваха. Как ще убие Хари Адисън, когато стигне до него. А не се съмняваше, че ще стигне.
Щрак.
Той отново включи телевизора, запали цигара и духна клечката. Не можеше да си позволи подобни мисли. Запита се как ли би постъпил баща му на негово място.