Най-голяма заслуга за тяхното идване имаше Пиер Веген, с когото работеха от години и му вярваха безрезервно. Или поне дотолкова безрезервно, колкото изобщо може да вярва един ориенталец на човек от Запада. Седемдесетгодишен, висок и изтънчен, Веген беше виден международен банкер в сферата на инвестициите. Уважаван и високо ценен в цял свят, той се занимаваше предимно с връзката между големите многонационални корпорации, желаещи да създадат партньорска мрежа по цялото земно кълбо. Същевременно продължаваше да работи като частен съветник на дългогодишни клиенти и приятели — хора, компании и организации, които преди години му бяха помогнали да изгради репутацията си.
Отношенията с тези клиенти открай време бяха и си оставаха поверителни. Между тях се числеше и Ватикана. Като главен завеждащ на ватиканските инвестиции, Никола Маршано бе прекарал целия днешен следобед в един частен апартамент на Виа Пинчана заедно с Веген и неговата армия от адвокати и счетоводители, които водеше от Женева.
Вече цяла година Маршано и Веген пресяваха капиталовложенията на Светия престол, стесняваха рамката на инвестициите, за да насочат средствата преди всичко към енергетиката, транспорта, стоманодобива, корабоплаването и тежкото машиностроене; интересуваха ги корпорации, компании и дъщерни предприятия, специализирани в мащабни международни инфраструктурни проекти — строеж и реконструкция на пътища, канали, електростанции и други подобни обекти в Третия свят.
Ватиканската инвестиционна стратегия заемаше изключително място в плановете на Палестрина за бъдещето на Светия престол. Именно затова бе поканил китайците и именно затова бяха дошли — да покажат, че Китай е модерна страна, споделяща с европейските си приятели грижата за икономиката на развиващите се страни. Като знак на добра воля поканата им даваше възможност да се присъединят без излишен шум и дискретно да заемат позиция… при което щяха да бъдат задължени на Палестрина.
Но Палестрина не се вълнуваше за Третия свят като цяло. Интересуваше го една страна — Китай. И извън един съвсем тесен кръг — Пиер Веген и останалите довереници на папата — никой, дори и сам светият отец, нямаше представа за истинската цел на държавния секретар: да види Ватикана като напълно анонимен, но изключително важен партньор и наставник в бъдещето на Китайската народна република.
Първата стъпка бе направил тази вечер, като протегна ръка на китайците. Втората предстоеше утре, когато Маршано щеше да представи редактирания доклад „Инвестиционни стратегии спрямо развиващите се нации“ пред комисия от четирима кардинали, които заедно с него отговаряха за утвърждаването и надзора на църковните капиталовложения.
Съвещанието нямаше да е леко, защото консервативните кардинали трудно приемаха новото. Маршано имаше задачата да ги убеди, да им покаже най-подробно областите, набелязани след грижливо проучване — Латинска Америка, Източна Европа и Русия. Разбира се, Китай щеше да присъства, но скрит под общото название Азия — Япония, Сингапур, Тайланд, Филипините, Китай, Южна Корея, Тайван, Индия и тъй нататък.
Лошото бе, че ставаше дума за съзнателна фалшификация. Нечестна и неморална. Пресметлива лъжа, целяща да даде на Палестрина точно каквото искаше, без никой да разбере.
Нещо повече, с това планът на Палестрина едва започваше. Държавният секретар твърде добре разбираше, че въпреки цялата привидна откритост Китай си остава затворено общество под железния контрол на авторитарната комунистическа гвардия. И все пак, авторитарен или не, Китай се модернизираше бързо; а модернизиран Китай е една четвърт от световното население и съответната икономическа мощ без съмнение скоро би станал най-могъщата нация на света. С тази истина идваше и очевидното — който контролира Китай, контролира и целия свят. Точно това бе духът и идеята в плана на Палестрина — власт над Китай през следващия век чрез завръщането на католическата църква и утвърждаването й във всяка провинция, град и село. А след сто години създаване на нова Свещена римска империя. Когато китайският народ започнеше да се подчинява не на Пекин, а на Рим, Светият престол щеше да се превърне в най-голямата световна свръхсила.
Естествено, това бе лудост — и за Маршано доказваше твърде ясно, че разсъдъкът на Палестрина бързо запада, — но никой от тях не бе в състояние да му попречи. Светият отец искрено обичаше Палестрина и изобщо не подозираше за неговия план. Нещо повече, поради крехкото си здраве, претоварения работен график и безрезервната си вяра в Палестрина, папата бе предал едва ли не всички глобални дейности на Светия престол в ръцете на държавния секретар. Тъй че всеки опит да се обърнат към светия отец би ги довел пак при Палестрина, защото при проверка държавният секретар щеше да отрече всичко, а обвинителят му щеше да изчезне завинаги в някоя затънтена енория.