Но от няколко месеца насам започваше да усеща, че вместо практическото приложение на революционната идеология търси самия терористичен акт, или по-точно убийството. То не просто му носеше удоволствие, а го възбуждаше сексуално. До такава степен, че накрая замени самия сексуален акт. И всеки път — макар да не го признаваше дори пред себе си — чувството ставаше все по-мощно и по-приятно. Сякаш търсеше любовник, издебваше го и накрая го убиваше по най-изобретателния начин.
Беше ужасно. Непоносимо. Самата мисъл го ужасяваше. И същевременно го привличаше неудържимо. Отчаяно се мъчеше да отхвърли идеята, че е болен. Искаше да вярва, че просто е уморен или по-скоро се променя с навлизането в средната възраст. Но знаеше, че това не е истина, че има нещо сбъркано, защото все по-често губеше душевно равновесие, сякаш някаква част от него натежаваше над останалото. А най-лошото бе, че нямаше с кого да поговори, без риск да бъде заловен, предаден или опозорен по някакъв начин.
Внезапното бръмчене на телефона до лакътя му го върна към реалността. Побърза да отговори.
— Oui — каза той и продължи да говори на френски, като кимаше от време на време.
Новината, която чакаше, се състоеше от две части: първо, потвърждение, че потенциалните проблеми в Съединените щати са отстранени — ако Хари Адисън неволно или съзнателно бе съобщил опасни сведения на Байрън Уилис, това вече нямаше значение. Субектът беше премахнат.
Втората част бе по-трудна, защото изискваше подробни телефонни проучвания. Резултатът идваше много по-късно, отколкото се надяваше Кайнд.
— Да — каза накрая той. — Пескара. Тръгвам веднага.
33
7:50
— Топъл чай — каза Херкулес. — Можеш ли да преглъщаш?
Хари кимна.
— Да…
— Дръж с две ръце.
Херкулес поднесе чашата и помогна на Хари да я хване. Превръзката върху лявата ръка беше като грамадна ръкавица, затрудняваща и най-простото действие.
Хари отпи и се задави.
— Ужасно, нали? Цигански чай. Силен и горчив. Изпий го все пак. Ще помогне за раната и ще ти възвърне зрението.
Хари се поколеба, после изпи чая на големи глътки, като се мъчеше да не обръща внимание на вкуса. Херкулес го гледаше внимателно как пие, надничайки оттук-оттам като художник, който изучава модела си. Накрая дръпна празната чаша.
— Ти не си ти.
— Какво?
— Не си отец Даниъл, а брат му.
Хари се надигна на лакът.
— Откъде знаеш?
— Първо, от снимката в паспорта. Второ, защото полицията те търси.
Хари трепна.
— Полицията ли?
— Казаха го по радиото. Търсят те за убийство… Не онова, дето го е извършил брат ти. Римският кардинал е голяма работа. Но и твоята не е малка.
— За какво говориш?
— За полицая, мистър Адисън. За детектива на име Пио.
— Пио е мъртъв?
— Добра работа си свършил.
— Аз ли?…
В този момент си спомни всичко. Как Пио се озърташе към огледалото. Как остави пистолета на седалката. Как в същото време Хари видя камиона право отпред. Чу как собственият му глас крещи на Пио да внимава.
Спомни си и още нещо. Нещо, което сякаш не бе съществувало в паметта му до този момент. Звук. Ужасяващо мощен. Двукратен гръмотевичен грохот. Два пистолетни изстрела.
Сетне си спомни лицето. То се мярна и тутакси изчезна, като осветено от ярка лампа за хилядна от секундата. Беше бледо и жестоко. Леко усмихнато. И, кой знае защо, Хари си спомни най-дълбоките сини очи, които някога бе виждал.
— Не… — промълви той едва чуто. Замаяните му очи потърсиха Херкулес. — Не съм го направил.
— Няма значение, мистър Хари, дали си го направил, или не… Важно е само какво мислят властите, а те мислят, че си го сторил. В Италия няма смъртно наказание, но полицаите все ще намерят начин да те убият. — Изведнъж Херкулес се надигна. Подпря се на патерицата и изгледа Хари от горе на долу. — Казват, че си адвокат. От Калифорния. Печелиш пари от филмовите звезди и си много богат.