36
Хари бавно се клатушкаше из тъмнината. Главата все още го болеше от удара на рикоширалия куршум. Притиснал гръб към грапавата стена на тунела, той опипваше напред със здравата си ръка, търсейки тежката врата. Трябваше да изчезне оттук, преди джуджето да се завърне. Кой знае кого можеше да доведе. Приятели? Полицаи? Какво означаваха шейсет хиляди долара за уродливото същество?
Къде беше вратата? Не можеше да е чак толкова далеч. Дали пък не я бе подминал в тъмното?
Той спря. Напрегна слух. Надяваше се далечният тътен на метрото да му подскаже къде се намира.
Тишина.
Бе изцедил силите си до капка, за да се облече, да събере нещата на Дани и да напусне леговището на Херкулес. Нямаше представа какво ще прави, след като избяга навън, но все щеше да е по-добре, отколкото да стои тук и да гадае какво си е наумил Херкулес.
И отпред, и отзад цареше непрогледен мрак. Сетне изведнъж зърна в далечината светла точица. Краят на тунела. Разтърсиха го тръпки на облекчение. Отново се притисна до стената и тръгна нататък. Светлината стана по-ярка. Той ускори крачка. Закачи с крак нещо твърдо. Спря. Опипа с крак. Стомана. Релса. Надигна глава. Светлината беше по-близо. В паметта му припламна спомен за машината, която бяха използвали неговите мъчители. Не, не можеше да е това. Къде се намираше? Нима още беше в ръцете им?
После усети как земята под нозете му забуча и се разтресе. Светлината връхлиташе право към него. Внезапно разбра! Беше попаднал в действащ тунел. Насреща летяха фаровете на мотриса. Той се завъртя и побягна обратно. Светлината ставаше все по-ярка. Хари се подхлъзна с левия крак по релсата и едва не падна. Чу пронизителния вой на свирката. После бясно скърцане на стомана — водачът бе натиснал спирачките.
Внезапно нечии груби ръце го сграбчиха и той отхвръкна към стената. Зърна как на сантиметри от него прелитат ярко осветени вагони. Смаяните лица на пътниците. После мотрисата отмина и със скърцане спря петдесетина метра по-нататък.
— Да не си полудял?
Херкулес бе застанал пред него и стискаше с желязна хватка сакото на Хари.
Из тунела отекнаха викове. Служители на метрото изскачаха от мотрисата и тичаха към тях с фенерчета.
— Насам.
Херкулес завъртя Хари и го блъсна в някакъв тесен страничен тунел. След миг го изтласка нагоре по желязна стълбичка и сам се изкатери с ловкостта на цирков артист, стискайки патериците под мишница.
Зад тях продължаваха да долитат викове. Херкулес гневно изгледа Хари, после го поведе по нов тесен тунел, задръстен с проводници и вентилационни тръби.
Почти цял километър вървяха така — Хари отпред, Херкулес плътно зад него. Накрая спряха на светло под една вентилационна шахта.
Херкулес дълго мълча и се ослушва. Накрая реши, че вече не ги преследват, и се обърна към Хари.
— Ще съобщят на полицията. После ще дойдат да претърсят тунелите. Ако открият скривалището ми, ще разберат, че си бил там. А аз ще остана без дом.
— Съжалявам…
— Е, сега поне знаем две неща. Имаш сили да ходиш, дори да тичаш. И вече не си сляп.
Хари наистина виждаше. Не бе имал време да го осъзнае, но преди малко вървеше из мрака. После видя светлината на мотрисата и пътниците във вагоните. Не с едно око, а и с двете.
— Добре — каза Херкулес. — Свободен си.
С тия думи той смъкна от рамото си малък, здраво стегнат пакет и го подаде на Хари.
— Отвори го.
Хари зяпна, после се подчини. Размота пакета и извади отвътре черни панталони, черна риза, черно сако и бяла якичка на свещеник. Дрехите бяха вехти, но вършеха работа.
— Ще се превърнеш в брат си, а?
Хари го гледаше и не можеше да повярва.
— Добре де, не непременно в брат си, но в свещеник. Защо не? Вече ти расте брада, променяш се… В този град, пълен със свещеници, най-доброто прикритие е да не се криеш изобщо. В джоба на панталона има неколкостотин хиляди лири. Не са много, но ще ти стигнат колкото да се поопомниш и да решиш какво ще правиш.