— Защо?… Можем да поговорим и тук. Няма кой знае какво за казване.
Изведнъж Хари усети, че дланите му са влажни. Двамата премълчаваха нещо. Какво?
— Може би ще е по-добре да оставите решението на нас, мистър Адисън.
Хари отново ги огледа.
— Какво става? Какво криете от мен?
— Просто желаем да поговорим подробно, мистър Адисън.
— За какво?
— За убийството на римския кардинал.
4
Сложиха чантата на Хари в багажника и четирийсет и пет минути пътуваха мълчаливо, без дори да го погледнат. Пио караше сивата алфа ромео, Роскани седеше отзад до Хари. От летището поеха по магистралата към стария град, минаха през предградията Малияна и Портуензе, после продължиха покрай Тибър, прехвърлиха се на другия бряг, отминаха Колизеума и навлязоха в центъра на Рим.
Централното полицейско управление, наричано на италиански „куестура“, се намираше в старинна пететажна сграда от червен пясъчник и гранит на Виа ди Сан Витале — тясна калдъръмена пресечка на Виа Генова, която пък се отделяше от Виа Национале в централната част на града. Главният вход представляваше сводест портал, охраняван от въоръжени полицаи и телевизионни камери. Докато колата минаваше под свода към вътрешния двор, часовите козируваха на Пио.
Пио излезе пръв и ги въведе в сградата. Минаха покрай голяма остъклена кабина, в която двама униформени служители наблюдаваха не само вратата, но и цяла редица монитори. Продължиха по ярко осветен коридор и спряха да изчакат асансьора.
Докато кабината пълзеше нагоре, Хари погледна двамата си спътници, после сведе очи към пода. От аерогарата бе пътувал насам като в мъгла, а мълчанието на полицаите правеше положението още по-неприятно. Но поне бе имал време да пообмисли нещата, да се запита защо вършат всичко това.
Знаеше, че преди осем дни наемен убиец е прострелял от някакъв прозорец папския наместник в Рим — в Щатите това би се равнявало на стрелба по президента или друга извънредно известна личност, — но сведенията му се изчерпваха с видяното по телевизията и прочетеното във вестниците. С други думи, знаеше не повече от милиони хора по света. Очевидно, дори съвсем логично възникваше връзка с гибелта на Дани във взривения автобус. Особено ако се вземеше предвид тонът на последното му обаждане. Той беше ватикански свещеник, а убитият кардинал — видна фигура в църквата. И полицаите се опитваха да разберат дали има връзка между неизвестния убиец на кардинала и виновниците за бомбата в автобуса. Може и да имаше. Но какво очакваха да узнаят от Хари?
Очевидно моментът не беше добър. Полицаите беснееха, че едно тъй жестоко и възмутително престъпление е извършено в техния град, пред очите им и пред телевизионните камери. Това означаваше, че всяка подробност от тяхното разследване ще е под зоркия поглед на медиите, тоест ще нажежава още повече градуса на напрежението. Хари сметна за най-разумно да забрави засега личните си чувства и просто да отговаря на въпросите им, доколкото може. Скоро щяха да разберат, че не знае нищо повече от онова, което и бездруго искаше да им каже.
5
— Откога членувате в комунистическата партия, мистър Адисън? — попита Роскани и се приведе напред, подпрял ръка върху бележника си.
— В комунистическата партия ли?
— Да.
— Изобщо не съм член на комунистическата партия.
— А откога членува брат ви?
— Не съм чувал подобно нещо.
— Значи отричате, че е комунист.
— Нищо не отричам. Но като свещеник биха го отлъчили от църквата…
Хари не можеше да повярва на ушите си. Откъде бе изникнала тази история? Искаше му се да стане, да ги попита откъде им хрумват подобни фантазии и за какво изобщо говорят, по дяволите. Но не го стори. Просто продължи да седи на стола сред широкия кабинет, като се мъчеше да запази спокойствие и да не влиза в пререкания.
Двете бюра пред него бяха разположени под прав ъгъл едно към друго. Върху това на Роскани имаше компютър с множество пъстри знаци по екрана и рамка с фотография на съпругата му и трите му деца. Зад съседното привлекателна червенокоса жена въвеждаше като съдебен стенограф всичко изречено в друг компютър. Отсеченото потракване на клавишите тънеше сред шумотевицата на стария климатик под единствения прозорец, до който Пио се подпираше на стената със скръстени ръце и безизразна физиономия.
Роскани запали цигара.