— Разкажете ми за Мигел Валера.
— Не познавам такъв човек.
— Бил е близък приятел на брат ви.
— Не познавам приятелите на брат си.
Роскани отметна нещо в бележника си.
— Значи никога не е споменавал за Мигел Валера.
— Поне на мен.
— Сигурен ли сте?
— Чуйте, ние с брат ми не бяхме особено близки… Отдавна не сме разговаряли…
Роскани го огледа за миг, после се завъртя към компютъра и натрака нещо. Изчака информацията да се появи на екрана и вдигна глава.
— Телефонният ви номер е 310 — 555 — 1719.
— Да…
Изведнъж Хари наостри уши. Домашният му номер не фигурираше в указателя. Знаеше, че за тях не е трудно да го получат. Но защо?
— Брат ви е позвънил на този номер в петък, четири часа и шестнайсет минути римско време.
— Да, така е. Но не си бях у дома. Беше ми оставил вест на телефонния секретар.
— Вест? Искате да кажете съобщение?
— Да.
— И какво гласеше то?
Хари преметна крак върху крак, преброи до пет и погледна Роскани.
— Точно за това исках да поговорим.
Роскани не каза нищо. Мълчаливо го чакаше да продължи.
— Беше изплашен. Казваше, че не знае какво да прави. И какво ще се случи.
— А какво е трябвало да се случи?
— Не знам. Той не казваше.
— Какво друго казваше?
— Че не искал да говори така. И че ще опита да се обади пак.
— Обади ли се?
— Не.
— От какво се е боял?
— Не знам. Каквото и да е било, накарало го е да ме потърси след цели осем години.
— Осем години не сте разговаряли?
Хари кимна.
Роскани и Пио се спогледаха.
— Кога го видяхте за последен път?
— На погребението на майка ни. Преди десет години.
— Значи през цялото това време не сте разговаряли с брат си. После той изведнъж се обажда по телефона и не след дълго загива.
— Да…
— Имаше ли някаква по-особена причина да не се разбирате с брат си?
— Искате да кажете някакъв сблъсък? Не. Понякога тия неща са просто въпрос на време.
— Защо тъкмо вас е решил да потърси?
— Той каза… че няма с кого да поговори…
Роскани и Пио отново се спогледаха.
— Бихме желали да чуем записа на телефонния ви секретар.
— Изтрих го.
— Защо?
— Защото касетата беше пълна. Нямаше да записва новите съобщения.
— Значи няма доказателства, че е било запис. И че не е разговарял лично с вас или с другиго.
Хари подскочи на стола.
— Какво намеквате?
— Че може би не ни казвате истината.
Хари с усилие потисна гнева си.
— Първо, по време на обаждането в дома ми нямаше никого. Второ, по това време бях в студиото на „Уорнър Брадърс“ в Бърбанк, Калифорния, където обсъждах филмов договор с един мой клиент, сценарист и режисьор, както и премиерата на новия му филм. За ваше сведение филмът току-що излезе на екран.
— Как се нарича?
— „Лунното куче“ — глухо изрече Хари.
Роскани го изгледа втренчено, после се почеса по главата и записа нещо в бележника.
— А името на този сценарист и режисьор? — запита той, без да вдига очи.
— Хесус Аройо.
Този път Роскани надигна глава.
— Испанец.
— Латиноамериканец. По-точно мексиканец. Роден и израснал в източните квартали на Лос Анджелис.
Хари започваше да се ядосва. Притискаха го, без да му кажат каквото и да било. Държаха се тъй, сякаш смятаха, че не само Дани, но и самият той е виновен за нещо.
Роскани смачка цигарата си в пепелника.
— Защо брат ви уби кардинал Парма?
Изненадата го зашемети като удар.
— Какво?…
— Защо брат ви уби кардинал Розарио Парма, папски наместник в Рим?
— Това е абсурд!
Хари се озърна към Пио. Никаква промяна. Стоеше си както преди със скръстени ръце до прозореца.
Роскани извади нова цигара.
— Преди да даде църковен обет, отец Даниъл е бил в американската морска пехота.
— Да.
Все още замаян, Хари напразно се мъчеше да осъзнае чудовищното обвинение. Не бе в състояние да разсъждава.
— Обучен е в елитните части. Получил е много отличия за точна стрелба.
— Има хиляди наградени стрелци. За бога, та той беше свещеник!