– Уча се как да шия – обясни той. После посочи единия маншет на Ашли: – Шевовете са много добри.
По-късно, когато Мат си тръгна, Ашли каза, че оценява спретнатостта му.
– Ако мислиш, че ще си паснеш с него, аз съм съгласна да го вземем – каза тя.
Това е ключът за нашето хармонично съжителство: въпреки че целите им са различни, Мат и Ашли споделят едно и също дълбоко уважение към детайлите. За Мат това е малък графит на някоя незначителна спирка. За Ашли: бельото й да е в тон с комплекта от блуза и жилетка.
Но истинското изпитание дойде в самото начало, с първия проект на Мат. Действието се случи в кухнята.
Кухнята: sanctum sanctorum20 на Ашли. Върша всичко в нея много внимателно; приготвям си ястия, след които лесно се чисти, като паста и сухари, върху които мажа нещо. Не използвам нейното суперлъскаво ренде на „Майкроплейн", нито сложната й преса за чесън. Знам как да включвам и изключвам котлоните, но не и как да задействам конвектора на фурната, за което подозирам, че са нужни два ключа като при пускателния механизъм на ядрена ракета.
Ашли обича кухнята. Тя е гастроном, епикуреец и никога не е по-красива и по-андроидно съвършена от уикендите, когато готви ароматно ризото, препасана с престилка в подходящ цвят, с вдигната на висок кок руса коса.
Мат можеше да направи първия си проект на тавана или в малкия, обрасъл с храсти, заден двор. Но не. Той избра кухнята.
Случи се по време на безработния ми период след краха на „Нюбейгъл", така че бях там и наблюдавах какво става. Всъщност се бях облегнал съвсем наблизо и оглеждах работата на Мат, когато Ашли се появи. Прибра се у дома след работа, все още облечена в костюма си на „Джей Крю" от две части в тъмносиво и кремаво.
Тя ахна.
Мат бе сложил на печката огромна тенджера от огнеупорно стъкло, а вътре в нея бавно къкреше някаква смес от олио и боя. Сместа бе плътна и лепкава и подгрявана от бавния огън, бълбукаше и се надигаше с леко равномерно движение. Основното осветление в кухнята бе загасено и Мат бе поставил две извити лампи зад тенджерата; те сияеха през стъклото и хвърляха червени и лилави сенки, които се извиваха по плочките от гранит и травертин.
Изправих се и застинах мълчаливо. За последно ме бяха хващали така, когато бях на девет години и правех вулкани от оцет и сода бикарбонат на масата в кухнята след училище. Панталоните на майка ми бяха същите като на Ашли.
Мат бавно повдигна очи. Ръкавите му бяха навити над лактите. Тъмните му кожени обувки лъщяха в мрака, както и върховете на пръстите му, целите омазани с олио.
– Това е симулация на мъглявината Конска глава – каза той. Очевидно.
Ашли стоеше мълчаливо, взираща се в гледката пред себе си. Устата й беше леко отворена. Ключовете й висяха от пръста й, застинали по средата на движението към поличката, където стояха обикновено точно над дъската със списъците за покупки.
Мат живееше при нас от три дни.
Ашли направи две крачки напред и се наведе по-близо, също като мен малко преди това, после се втренчи в космическите дълбини. Жълтеникаво петно си бе проправило път през въртящите се пластове зелено и златисто.
– Леле-мале, Мат – ахна тя. – Красиво е.
Така че астрофизическата яхния на Мат продължи да си къкри, а другите му проекти последваха незабавно, като ставаха все по-големи и по-хаотични и все по заемащи място. Ашли проявяваше интерес към напредъка му; влизаше в стаята, поставяше ръка на ханша си, сбърчваше нос и правеше задълбочени конструктивни коментари. Премести телевизора при себе си.
Това е тайното оръжие на Мат, неговият паспорт, неговият пропуск за излизане от затвора: той прави неща, които са красиви.
Така че аз, разбира се, казах на Мат, че може да дойде да посети книжарницата, и той дойде тази вечер в два и половина. Камбанката над вратата звънна, за да обяви влизането му, и преди да каже и дума, вратът му се изви, за да проследи докъде се издигат криещите се в сенките етажерки с книги. После облеченият с яке в шотландско каре Мат се обърна към мен, посочи с ръка право към тавана и каза: „Искам да се кача там горе".
Работех тук само от месец и все още нямах увереността, за да върша лудории, но любопитството на Мат бе заразително. Той се запъти веднага до книгите от Другия списък и застана между етажерките, приведен близо към тях, оглеждайки структурата на дървото, текстурата на гръбчетата.
Отстъпих.
– Добре, но трябва да се въздържаш. Аз не докосвам книгите.
– Не ги докосваш? – попита той, докато изпробваше стълбата. – А ако искам да купя някоя от тях?