– Не смей да наричаш това „безсмъртие".
– А ако това е най-добрата част от него? – казвам аз. В движение си измислям цяла теория: – А ако... нали знаеш, ако да се мотаеш с истинския Грифо Геритзун не е било чак толкова страхотно преживяване? Ако е бил чудак, някакъв разсеян и смахнат човек? Ако най-хубавото, което е можел да даде на света, са били формите, които е създавал от метал? Тази част от него наистина е безсмъртна. Това вероятно е най-висшата форма на безсмъртие, която можем да постигнем.
Тя поклаща глава, въздъхва и се обляга леко на мен, преглъщайки последната хапка от бисквитата. Намерих старото познание, СП, което търсихме, но на Кат не й харесва това, което то ни казва. Кат Потенте ще продължи да търси.
След няколко секунди се отдръпва от мен, поема си остро дъх и се съвзема напълно.
– Благодаря ти, че ме покани. Ще се виждаме.
Свива рамене, маха ми за „довиждане" и се запътва към вратата.
Сега Пенумбра ме вика.
– Изумително е – казва той въодушевено, сякаш отново си е той, мъжът с яркосините очи и широката усмивка. – През цялото това време сме играли играта на Геритзун. Момчето ми, тези букви са отпред, на витрината на книжарницата!
– Кларк Мофат го е разгадал – казвам му аз. – Нямам представа как, но го е направил. И после, предполагам... просто е решил да продължи играта сам. Да създаде още един пъзел.
Докато някой открие отново всичко, но този път, вкарано в книгите му. Пенумбра кимва.
– Кларк бе гениален. Винаги работеше сам, следваше интуицията си, накъдето и да го поведеше.
Млъква, накланя глава и се усмихва.
– Щеше да го харесаш.
– Значи не сте разочарован?
Очите на Пенумбра се разширяват широко.
– Разочарован? Невъзможно. Не е каквото очаквах, но какво всъщност очаквах? Какво сме очаквали всички ние? Ще ти призная, че не очаквах да науча истината, не и в този живот. Това е безценен дар и аз съм благодарен на Грифо Геритзун и на теб, момчето ми.
Приближава се и Декъл. Той сияе, почти подскача от радост.
– Направи го! – потупва ме по рамото той. – Намери ги? Знаех си, че ще успееш – знаех си, но нямах представа колко далече ще те отведе това.
Зад него черните мантии разговарят помежду си. Изглеждат развълнувани. Декъл се оглежда.
– Мога ли да ги докосна?
– Те са ваши – казвам му аз. Измъквам калъпите на Геритзун, все още стоящи в картонения си ковчег, изпод един стол на предния ред. – Трябва обаче официално да ги откупите от Консолидацията, но имам формулярите и не мисля...
Декъл вдига ръка да ме прекъсне.
– Не е проблем. Повярвай ми – никакъв проблем няма да има.
Един от хората от Ню Йорк идва при нас, после и другите се струпват. Навеждат се над кашона, ахкат и охкат, сякаш вътре има малко сладко бебе.
– Значи ти си го тласнал в тази посока, Едгар? – повдига многозначително вежди Пенумбра.
– Хрумна ми, сър – казва Декъл, – че имам на разположение рядък талант.
Млъква, усмихва се и добавя:
– Определено знаете как да подбирате правилните служители.
Пенумбра се усмихва още по-широко при тези думи.
Декъл казва:
– Това е триумф. Ще направим нов шрифт, ще препечатаме някои от старите книги. Корвина няма да може да се противопостави на това.
Пенумбра помръква при споменаването на Първия читател – неговия стар приятел.
– Какво за него? – питам аз.
– Той... Стори ми се разтревожен – казва Пенумбра със сериозно изражение. – Трябва да го наглеждаш, Едгар. Въпреки възрастта си Маркъс няма голям опит с разочарованията. Под твърдата си външност той е доста крехък. Безпокоя се за него, Едгар. Наистина.
Декъл кимва.
– Ще се погрижим за него. Трябва да решим какво да правим от тук нататък.
– Всъщност – казвам аз – имам нещо, с което може да започнете.
Навеждам се и измъквам втори кашон изпод столовете. Този е чисто нов и е залепен с широко тиксо във формата на X отгоре. Разкъсвам тиксото и разгъвам капаците; вътре кашонът е пълен с книги: опаковани по няколко в найлон, плътно наблъскани една до друга, с меки корици. Пробивам дупка в найлона и изваждам една. Тя е синя, а на предната корица с големи бели букви пише просто МАНУЦИИ.
– Това е за вас – казвам аз и я подавам на Декъл. – Сто копия от разшифрованата книга. На оригиналния латински език. Реших, че вие, момчета, ще искате да си я преведете сами.
Пенумбра се разсмива.
– Значи вече си и издател, така ли, момчето ми?
– Отпечатване по поръчка, мистър Пенумбра. По два долара на книга.
Декъл и неговите другарчета отнасят съкровищата си – един стар кашон и един нов – до наетия ван отвън. Сивокосият мениджър на „Пигмалион" е седнал в кафенето и наблюдава внимателно как се изнасят от книжарницата, пеейки щастливи някаква песен на гръцки език. Пенумбра се е замислил нещо.