– Те не се продават – само се заемат. Трябва да си член на клуба.
– Редки книги ли са? Първи издания?
Вече бе във въздуха. Катереше се бързо.
– По-скоро единствени издания – казах аз. Книгите тук нямаха ISBN.
– За какво са?
– Не знам – отвърнах тихо.
– Какво?
Когато го повторих по-силно, осъзнах колко нелепо звучи.
– Не знам!
– Никога не си поглеждал дори в една-едничка?
Той спря, както бе на стълбата, и погледна надолу. Невероятно. Сега вече се притесних. Знаех накъде води всичко това.
– Сериозно, никога? – той се протегна към рафтовете. Замислих се дали да не разтърся стълбата, за да му покажа несъгласието си, но единственото по-проблемно нещо от Мат, разглеждащ някоя от книгите, бе Мат, политащ надолу към смъртта.
Вероятно. В ръцете си държеше дебел, подвързан в черно том, който заплашваше да наруши баланса му. Олюляваше се на стълбата и аз стиснах зъби.
– Ей, Мат... – казах с внезапно писклив и треперлив глас. – Защо просто не я върнеш и не...
– Това е изумително.
– Трябва...
– Наистина е изумително, Джанън. Никога ли не си го виждал? – Мат притисна книгата до гърдите си и тръгна да слиза надолу.
– Чакай!
Някак ми се стори, че ще бъде по-малко нарушение, ако книгата остане по-близо до мястото, на което принадлежи.
– Аз ще се кача.
Придърпах друга стълба срещу неговата и се покатерих нагоре. Само след миг с Мат бяхме на едно ниво, провеждайки тиха конференция на височина девет метра.
Истината, разбира се, е, че и аз самият се разкъсвах от любопитство. Дразнех се на Мат, но и му бях благодарен, че изигра ролята на дявола, нашепващ изкушения в ухото ми. Той подпря дебелата книга на гърдите си и се наклони към мен. Горе бе тъмно, така че и аз се приведох, съкращавайки разстоянието между нас, за да видя страниците ясно. За това ли идваха тичешком Тиндъл и другите от компанията?
– Надявах се да е енциклопедия на тъмни ритуали – каза Мат.
Двете разтворени страници показваха плътни редици от букви, толкова гъсто изписани знаци, че между тях почти нямаше бяло пространство. Буквите бяха големи и уверени, отпечатани на страниците с остри серифи. Разпознах азбуката – латиница, което някак си бе нормално, но не и езика. Всъщност като че ли нямаше отделни думи. Страниците бяха просто изписани с дълги поредици от букви – неопределена налудничава на вид мешавица.
– Но пък – допълни Мат – в случая няма как да сме сигурни дали това наистина не е енциклопедия на тъмни ритуали...
Извадих друга книга от рафта, голяма и тънка, с яркозелена корица и кафяво гръбче, на което пишеше КРЕСИМИР. Вътре бе същото.
– Може би това са някакви забавни пъзели – предположи Мат. – Като суперсложен вид судоку.
Клиентите на Пенумбра наистина бяха точно от онзи тип хора, които можеш да видиш в кафенетата, разсъждаващи за някоя сложна шахматна задача или решаващи кръстословицата в неделния вестник със синя химикалка, която притискат опасно силно в тънката хартия.
Някъде под нас камбанката звънна. Заля ме студен страх, който премина светкавично от мозъка до пръстите на краката ми и обратно. От предната част на книжарницата се чу глас:
– Има ли някого?
Изсъсках на Мат:
– Прибери я обратно.
После се спуснах надолу по стълбата. Когато излязох, давайки шумно измежду етажерките, на вратата видях Федоров. От всички клиенти, които бях срещал, той бе най-възрастният – брадата му бе снежнобяла, а кожата на ръцете му бе тънка като хартия, но също така бе може би и най-проницателният. Всъщност много ми приличаше на Пенумбра.
Той плъзна книгата по бюрото – връщаше КЛОВТИЕ, после потупа рязко с два пръсти по него и каза със силен руски акцент:
– Сега ще ми трябва МУРАО.
Заех се със задачата. Намерих МУРАО в базата данни и изпратих Мат да я вземе със стълбата. Федоров го изгледа с любопитство.
– Още един служител?
– Приятел – казах аз. – Просто ми помага.
Федоров кимна. Хрумна ми, че Мат лесно би могъл да мине за член на този клуб. Тази нощ и двамата с Федоров носеха кафяви панталони от рипсено кадифе.
– Тук си от колко... Трийсет и седем дни?
Не ги бях смятал, но да, сигурно бяха точно трийсет и седем дни. Тези момчета си падаха по точността.
– Толкова са, да, мистър Федоров – казах ведро аз.
– И какво мислиш за работата?
– Харесва ми. По-добре е отвисене в някой офис.
Федоров кимна и ми подаде картата си. Той бе номер 6KZVCY, естествено.
– Работех в „Хюлет Пакард" – произнесе името много странно, почти неразбираемо – трийсет години.
После реши да ме изпита:
– Някога работил ли си с техен калкулатор?
Мат се върна с МУРАО – голяма книга, дебела и широка, с петниста кожена подвързия.