– О, да, разбира се – казах аз, докато увивах книгата в кафявата хартия. – Имах един от графичните им калкулатори, ползвах го през цялата гимназия. Беше модел ЯР-38.
Федоров грейна като горд дядо.
– Аз работих по 28, който беше неговият предшественик!
Усмихнах се.
– Сигурно все още го пазя някъде – казах и му подадох книгата през бюрото. Федоров я стисна с двете си ръце.
– Благодаря ти – каза той. – Знаеш ли, 38 няма обратна полска нотация – потупа многозначително по книгата си (за тъмни ритуали?), – а трябва да ти кажа, че ОПН21 е полезна за този тип работа.
Помислих си, че Мат бе прав: судоку.
– Ще го имам предвид – казах аз.
– Добре, благодаря ти отново.
Камбанката звънна и двамата се загледахме в отдалечаващия се по тротоара Федоров, запътил се към спирката на автобуса.
– Погледнах в книгата му – каза Мат. – Същата като другите.
Това, което преди изглеждаше странно, сега вече бе още по-странно.
– Джанън – каза изведнъж Мат и се обърна да ме погледне право в очите. – Искам да те питам нещо.
– Нека да позная. Защо никога не съм поглеждал в...
– Падаш ли си по Ашли?
Е, това бе неочаквано.
– Какво? Не.
– Добре. Защото аз си падам.
Премигнах и погледнах тъпо към Мат Майтълбранд, който стоеше пред мен със своето тънко, съвършено ушито сако. Сякаш Джими Олсън да си признае, че си пада по Жената чудо. Контрастът между тях бе прекалено голям. И все пак...
– Смятам да я ухажвам – каза той сериозно. – Ситуацията може да стане малко странна.
Каза го с тон на командос, организиращ среднощна акция: разбира се, това ще бъде изключително опасно, но не се тревожи. Правил съм го и преди.
Концепцията ми се променя. Всъщност Мат може би не бе Джими Олсън, а Кларк Кент и някъде под маската му дремеше Супермен. Щеше да е един Супермен, висок само метър и шейсет и пет, но все пак...
– Технически ние вече се сближихме малко повече... веднъж.
Какво, какво...
– Преди две седмици. Ти не си беше вкъщи, беше на работа. Изпихме доста вино.
Главата ми се замая леко не толкова от абсурдната идея за Мат и Ашли заедно, а заради факта, че отношенията им са се задълбочавали под носа ми, а аз не бях забелязал. Мразех, когато ставаше така.
Мат кимна, сякаш всичко вече бе уточнено.
– Добре, Джанън. Това място е страхотно. Но трябва да вървя.
– Вкъщи ли се прибираш?
– Не, отивам в офиса. Налага се да поработя малко тази нощ. Чудовище от джунглата.
– Чудовище от джунглата.
– От живи растения. Налага се да поддържаме много висока температура в студиото. Може да се върна за малко почивка по някое време. Тук е студено и сухо.
Мат си тръгна. По-късно записах в дневника:
Спокойна нощ без облаци. Книжарницата бе посетена от най-младия клиент, който е идвал тук (така поне смята служителят) от много години. Беше обут в рипсени панталони, сако по поръчка и под него – жилетка, бродирана с малки тигри. Клиентът си купи една пощенска картичка (под натиск), после си тръгна, за да продължи работата си по едно чудовище от джунглата.
Беше много тихо. Отпуснах брадичка на дланите си и преброих приятелите си, чудейки се какво ли още бе скрито точно пред очите ми.
ХРОНИКИ НА ДРАКОНОВАТА ПЕСЕН, TOM I
На следващата нощ друг мой приятел посети книжарницата и не какъв да е приятел, а най-старият ми.
С Нийл Ша сме най-добри приятели от шести клас. В непредсказуемата динамична среда на основното училище аз се бях оказал някак си близо до върха, безобиден и неизпъкващ, достатъчно добър на баскетбол и неизпадащ чак в панически страх от момичетата. Нийл, от друга страна, потъна направо на дъното, подиграван от повечето ученици и с вид на класически нърд. Момчетата, с които седях на една маса в стола, сумтяха, че той изглежда странно, говори странно и мирише странно.
Но споделената ни страст по книгите за пеещи дракони ни свърза и в крайна сметка станахме най-добри приятели. Заставах на негова страна, защитавах го, разширявах предмъжествената си социална популярност за негова сметка. Издействах му покани за пица партита и накарах членовете на баскетболния отбор да участват в нашата група за ролеви игри, „Ракети и магьосници". (Това не продължи дълго. Нийл винаги играеше дънджън мастера и постоянно изпращаше жестоки дроиди и немъртви орки след останалите играчи.) В седми клас убедих Ейми Торгенсън, хубаво момиче със сламеноруса коса, което обичаше конете, че бащата на Нийл е принц в изгнание, извънмерно богат, а това прави Нийл изключително подходящ кандидат за придружител на зимния училищен бал. Така му уредих първата среща с момиче.