Навярно би могло да се каже, че Нийл ми дължи няколко услуги, но през годините сме си правили толкова много услуги един на друг, че вече не ги възприемаме като отчетливи индивидуални постъпки – всичко се бе сляло в една ярка лоялна мъгла. Нашето приятелство бе като космическа мъглявина.
Сега Нийл Ша се появи на прага, висок и здрав, облечен с топло черно яке, и напълно пренебрегна високите прашни рафтове с книгите от Другия списък. Вместо Tqea погледът му се закова в ниската етажерка с надпис „Научна фантастика и фентъзи".
– Човече, имаш Мофат! – възкликна той, изваждайки дебело томче с меки корици.
Това бе „Хроники на драконовата песен", I част – същата книга, която ни събра в шести клас и все още бе любима и на двама ни. Чел съм я три пъти. Нийл сигурно поне шест.
– И копието май е старо – каза той, прелиствайки страниците. Прав бе. Най-новото издание на трилогията, публикувано след смъртта на Кларк Мофат, има остри геометрични корици, които образуват една обща фигура, когато подредиш трите части заедно на рафта. Тази корица бе с ефирно нарисуван голям син дракон, обвит в морска пяна.
Казах на Нийл, че трябва да я купи, защото е колекционерско издание и вероятно струва много повече, отколкото я е оценил Пенумбра. И защото през последните шест дни не бях продал нищо друго освен пощенски картички. Обикновено бих се чувствал зле да притискам приятелите си да купуват книги, но Нийл Ша бе ако не безмерно богат, то определено конкурентен на някой по-дребен принц. По същото време, когато аз се мъчех да изкарам минимална надница в ресторанта „О, моята любима риба!" в Провидънс, Нийл основа собствена компания. След някакви си пет години магията на упоритите му усилия подейства: по моя преценка той вече имаше няколкостотин хиляди долара в банката, а компанията му струваше милиони. Аз разполагах с точно 2357 долара в сметката си, а компанията, за която работех – ако можеше да се нарече така, – съществуваше в извън финансовото пространство, обитавано от фирмите, перящи пари, и сектантските църкви. Както и да е, според мен Нийл можеше да похарчи известна сума за стара книга, въпреки че вече сигурно нямаше време за четене. Докато търсех дребни за рестото му в тъмните чекмеджета на бюрото, вниманието му най-накрая бе привлечено от сенчестите етажерки, заемащи задната половина на книжарницата.
– Какво е всичко това? – каза той. Не беше сигурен дали наистина се интересува, или не. По принцип Нийл си пада по новото и лъскавото, а не по старото и прашното.
– Това – казах аз – е истинската книжарница.
Намесата на Мат ме бе направила малко по-дързък по отношение на книгите от Другия списък.
– Какво ще си помислиш, ако ти кажа, че тази книжарница се посещава от група странни учени? – поведох аз Нийл към етажерките.
– Страхотно – кимна той. Надушваше магьосници.
– А ако ти кажа – издърпах една книга с черна подвързия от по-нисък рафт, – че всяка от тези книги е написана със специален код?
Отворих я широко и му показах страниците с неразбираемите думи.
– Пълна лудница – каза Нийл. Прокара пръст по страницата из лабиринта от чертички. – Имам един тип от Беларус, който разбива всякакви кодове. Защити, такива неща.
В това изречение бе вкарана разликата между живота на Нийл след училището и моя: Нийл имаше хора – хора, които вършеха разни неща за него. Аз нямах хора. Едва имах лаптоп.
– Мога да го накарам да погледне това – продължи той.
– Всъщност не знам дали наистина има някакъв шифър – признах аз. Затворих книгата и я плъзнах обратно на мястото й. – А дори и да има, не съм сигурен, че си струва да се разбива. Хората, които заемат тези книги, са доста странни.
– Винаги така започва всичко! – каза Нийл и ме потупа по рамото. – Помисли си за „Хроники на драконовата песен". Срещаш ли Телемах Нечистокръвния на първата страница? Не, пич. Срещаш Фърнвен.
Главният герой в „Хроники на драконовата песен" бе Фърнвен, джуджето учен, дребно дори според джуджешките стандарти. Още съвсем млад, той бил прогонен от своето племе на воини и... Както и да е, може би Нийл бе прав.
– Трябва да разгадаем тази история – каза той. – Колко ще струва?
Обясних му как действа механизмът, как членовете имат карти – но това не беше просто разговор, за да се намираме на приказка. Колкото и да струва членството в клуба на Пенумбра, Нийл можеше да си плати.
– Разбери за какви пари става дума – каза той. – Кълна се, ти си в центъра на сценарий от „Ракети и магьосници".
Ухили се. Заговори със своя нисък глас, запазен за ролята му на дънджън мастер: