неговия дизайн, проведох малка маркетингова кампания, благодарение на която при търсене на ключови думи, като „бейгъл", „закуска" и „типология", в интернет най-напред излизаше нашата фирма. Аз бях също и гласът на @NewBagel в туитър и привлякох няколкостотин нови последователи с комбинация от любопитни факти за закуската и дигиталните купони.
Нито едно от тези ми занимания не представляваше следващия славен нов етап в човешката еволюция, но се учех. Развивах се. После обаче икономиката се срина и се оказа, че по време на рецесия хората си искат добрия старомоден шуплест и издължен геврек, а не някакви гладки извънземни форми дори ако те са поръсени с най-съвършено смляната каменна сол.
Бившите гугълци бяха свикнали с успеха и не желаеха да се предадат толкова лесно. Те бързо смениха бранда и станаха компания за гевреци „Старият Йерусалим", като изоставиха напълно алгоритъма, а гевреците започнаха да излизат почернели и с неправилна форма. Инструктираха ме да придам на сайта по-старовремски вид – задача, която затормози душата ми и не ми спечели никаква награда от никой художествен институт. Ключовите думи вече не даваха същия резултат, а накрая изобщо спряха да водят към нас. Имаше все по-малко и по-малко неща за правене. Не научавах нищо и не се развивах наникъде.
Най-накрая бившите гугълци се признаха за победени и се преместиха в Коста Рика. Пещите бяха студени и уебсайтът замря. Нямаше пари за обезщетения, но задържах служебния „Макбук" и акаунта в туитър.
И така, след по-малко от година заетост, се озовах без работа. Оказа се, че не само хранителните вериги са засегнати. Хората живееха в мотели и в подвижни къщи по паркинги. Цялата икономика внезапно заприлича на онази детска игра, в която участниците танцуват, а когато музиката спре, трябва да седнат на някой от наредените в кръг столове или изгарят. Бях убеден, че е жизненоважно да си намеря място, каквото и да е място, възможно най-бързо.
Когато огледах конкуренцията, картината пред очите ми се оказа доста потискаща. Имах приятели – дизайнери като мен, които вече работеха по световноизвестни сайтове или създаваха напредничави тъчскрийн интерфейси, а не просто лога за стартиращи компании за гевреци. Имах познати, които работеха в „Епъл". Най-добрият ми приятел Нийл имаше собствен бизнес. Още една година в „Нюбейгъл" и щях да бъда на добро ниво, но не се бях задържал на работа достатъчно дълго, за да си изградя хубаво портфолио – или дори да стана достатъчно добър в нещо. Имах дипломна работа за швейцарската типография (1957-1983) от артколежа и бях създал уебсайт от три страници.
Въпреки това не се отказвах и продължавах да преглеждам обявите. Само дето критериите ми постепенно почнаха да се променят. Първо твърдях, че мога да започна само в компания, в чиято мисия вярвам. После си помислих, че ще бъде добре, стига да научавам нещо ново в процеса на работа. След това реших, че съм съгласен на всичко, ако фирмата не е очевидно на страната на злото. Сега внимателно преосмислях собственото си определение за зло.
Хартията ме спаси. Открих, че мога да остана съсредоточен върху едно нещо, ако съм далече от екрани и интернет, затова явно решението бе да принтирам купищата обяви, да метна телефона в чекмеджето и да изляза навън, забил нос в листовете. Отделих обявите, в които се изискваше прекалено много опит, и ги изхвърлих в нащърбените зелени кофи за боклук, покрай които минах. Когато стигнах границата на изтощението и се запътих към автобуса, за да се прибера вкъщи, в предния си джоб имах две-три доста обещаващи предложения, които бях готов да проуча.
Този подход наистина подейства и ми намери работа, макар и не по начина, който очаквах.
Сан Франциско е чудесно място за разходки, ако имаш силни крака. Градът представлява малък квадрат, разнообразяван от многобройните стръмни хълмове и ограден от три страни от вода, така че навсякъде пред очите ти се разкриват изненадващи гледки. Може да се разхождаш, умислен в своите си неща, с купчини листчета в ръцете и по джобовете си и внезапно земята под краката ти се отдръпва и разкрива удивителна гледка – погледът ти стига чак до морето и всички сгради пред теб са обагрени в оранжево и розово.
Архитектурният стил на Сан Франциско не се среща никъде другаде в страната, но дори когато живееш тук и си свикнал с него, градът все пак ти поднася необичайни гледки: всички тези тесни къщи, прозорците като очи и зъби, украсите по фасадите, наподобяващи сватбени торти. И ако си се обърнал в правилната посока, зад всичко това ще видиш ръждивия призрак на моста „Голдън Гейт".
Последвах една чудата гледка и поех по безименна стръмна уличка, известно време вървях по крайбрежието, след това тръгнах обратно по дългия път към вкъщи. Минах покрай старите вълноломи, като внимателно избягвах шумната тълпа на Кея на рибарите; ресторантите за морска храна отстъпваха на морските машиностроителни фирми, а след тях идваше ред на новите компании за социални медии. Най-накрая, когато стомахът ми закъркори, давайки сигнал, че е готов за обяд, се запътих пак към града.