– Невероятно – казва тя. – „Гугъл" е като бебенце в сравнение с това място.
А, ето го обяснението: момичето работи там. Значи наистина е гений. Освен това един от зъбите й е нащърбен по много сладък начин.
– Обичам такива данни – казва тя, сочейки с брадичка към лаптопа ми. – Данни от истинския свят. Стари данни.
Девойката е пълна с енергия, искрата на живота свети силно в нея. Това е основният ми критерий за нови приятели (и момичета, и други) и е най-големият комплимент, който мога да направя. Много пъти съм се опитвал да определя какво точно запалва тази искра – какви качества се срещат в студения тъмен космос, за да се образува звезда. Знам, че е най-вече в лицето – не просто очите, но и веждите, скулите, устата и всички микромускули, които ги обединяват.
Микромускулите на Кат са много привлекателни.
Тя казва:
– Опитвал ли си се да правиш визуализация на времеви поредици?
– Не още, не съвсем...
Всъщност дори не знам какво точно е това.
– В „Гугъл" я използваме за дневници на търсенето – казва тя. – Готино е – виждаш как новите идеи се зараждат по света като малки епидемии. И изчезват за седмица.
Всичко ми звучи много интересно, но най-вече защото това момиче ми е много интересно. Телефонът на Кат издрънчава силно и тя поглежда надолу.
– О – казва тя. – Автобусът ми.
Проклинам обществения транспорт заради ненавременната му точност.
– Мога да ти покажа какво представлява визуализацията на времеви поредици – казва тя. – Искаш ли да се видим някой път?
Всъщност да, определено искам. Може да действам на своя глава и да й купя книгата на Тафт. Ще й я донеса, увита в кафява хартия. Чакай – това странно ли ще изглежда? Книгата е скъпа. Може би има някое намалено издание с меки корици. Мога да го купя от „Амазон". Тъпо е, работя в книжарница. (Дали доставката от „Амазон" ще е достатъчно бърза?) Кат все още очаква отговора ми.
– Разбира се – казвам аз. Гласът ми звучи като жалко писукане.
Тя записва имейла си на една от пощенските картички на Пенумбра: katpotente@ – и разбира се – gmail.com.
– Ще запазя купона си за другия път – казва, размахвайки телефона си. – Ще се видим скоро.
След като си тръгва, влизам в профила си, за да проверя рекламната кампания. Да не би да съм кликнал в кутийката за критерии, на която пише „красиви момичета"? (А в тази за „необвързани"?) Мога ли да си позволя такова въведение? От чисто маркетингова гледна точка това бе пълен провал: не продадох нито една книга, било то скъпа или евтина. Всъщност дори съм долар назад – заради надрасканата картичка. Но няма причина за безпокойство: от първоначалния ми бюджет от единайсет долара „Гугъл" е взел само седемнайсет цента. В замяна получих една-едничка реакция на обявата си – една съвършена реакция, появила се точно преди двайсет и три минути.
***
По-късно, след като поредният час нощна изолация и вдишване на книжен прах ме отрезвяват, правя две неща.
Първо: пиша имейл на Кат и я питам дали иска да обядваме утре. По случайност е събота. Може понякога да съм нерешителен, но принципно вярвам в правилото, че желязото се кове, докато е горещо.
След това: проверявам в интернет „визуализация на времеви поредици" и започвам да работя по нова версия на модела си, като си мисля, че бих могъл да впечатля Кат с някакъв прототип. Наистина си падам по момичета, които можеш да впечатлиш с прототип на нещо.
Идеята ми е да може да се вижда как става заемането на книгите във времето, а не просто да се показват едновременно всички заети. Първо, преписвам още имена, заглавия и времето на заемане от дневника в лаптопа си. После започвам хакването.
Програмирането не е същото като преди. Обикновените писмени езици имат различен ритъм и идиоми, нали? Е, същото е и при езиците за програмиране. Езикът, наречен Си, е съставен от твърди императиви, почти чисто компютърно говорене. Езикът, наречен Лисп, е като дълго подскачащо изречение, пълно с подчинени изречения – всъщност толкова дълго, че обикновено забравяш за какво е ставало дума в него отначало. Езикът, наречен Ерланг, е такъв, какъвто и звучи: ексцентричен и скандинавски. Не мога да програмирам на нито един от тях, защото са прекалено сложни.
Но Руби, моят любим език от времето на „Нюбейгъл", е създаден от жизнерадостен японски програмист и се чете като приятна достъпна поезия. Минаваш през Били Колинс28 и стигаш до Бил Гейтс.
Но разбира се, целта на програмните езици е не само да четеш, а и да пишеш на тях. Караш ги да правят разни неща за теб. И в това отношение според мен Руби изпъква с целия си блясък.