Представете си, че готвите. Но вместо да следвате рецептата стъпка по стъпка и да се надявате, че ще се получи възможно най-добре, може да вземате съставките и да слагате и да махате каквото си искате, когато си искате, от тенджерата. Може да добавяте сол, да вкусите, да тръснете глава и да извадите обратно солта. Може да махнете съвършено изпечената коричка, да я отделите и да добавите това, което искате, към пълнежа на сладкиша. Процесът вече не е линеен, завършващ с успех или (по-често при мен) с разочароващ провал. Сега е по-скоро като лупинг, заврънтулка или малка драсканица. Като игра.
Така че добавям малко сол и масло и в два сутринта имам прототипа на новата визуализация.
Веднага забелязвам нещо странно: светлинките се следват една друга.
На екрана ми Тиндъл е заел книга от върха на втората редица. След един месец Лапен е поискала книга от същия рафт. Пет седмици по-късно е ред на Имберт – точно от същия рафт, но междувременно Тиндъл вече е върнал своята и е поискал нещо ново от дъното на първата редица. Той е една крачка напред.
Не съм забелязал модела, защото е толкова разпръснат във времето и пространството – като мелодия, при която има три часа разстояние между всяка нота и цялата се изпълнява в различни октави. Но тук, след като информацията е събрана и ускорена на екрана ми, е очевидно. Всички изпълняват една и съща песен или танцуват един и същи танц, или... решават един и същи пъзел.
Камбанката издрънчава. Имберт е: нисък и як, с остра черна брада и кипната шапка като на вестникарче. Вдига книгата си (чудовищен подвързан в червено том) и я плъзга по бюрото. Бързо преглеждам визуализацията, за да открия мястото му в модела. На екрана светва оранжева светлинка и преди да каже и дума, знам, че ще поиска книга от средата на втората редица. И тя ще бъде...
– „Прохоров" – изхриптява Имберт. – Сега ще ми трябва „Прохоров".
Катеря се по стълбата, но на средата главата ми се замайва. Какво става? Този път не се осмелявам да правя някакви дръзки маневри; старая се само да запазя равновесие, докато вадя тънкия, подвързан в черно ПРОХОРОВ от рафта.
Имберт ми подава картата си – 6MXH2I–U взема книгата си. Камбанката издрънчава и аз отново съм сам.
Описвам в дневника операцията, като отбелязвам шапката на Имберт и мириса на чесън, носещ се от дъха му. И после записвам – в полза на някой бъдещ служител или може би за да докажа на самия себе си, че това е реално:
Странни неща се случват в Денонощната книжарница на мистър Пенумбра.
НАЙ-ПРЕКРАСНОТО БЪДЕЩЕ
– ... Наричат ги „сингулярност за необвързани" – казва Кат Потенте.
Тя е облечена в същата червена тениска с жълт надпис Бам!, което за мен означава, че (а) е спала с нея, (б) има няколко еднакви тениски или (в) е анимационен герой. И трите варианта ми се струват еднакво привлекателни.
Сингулярност за необвързани. Да видим. Знам (благодарение на интернет), че Сингулярността29 е хипотетичният момент в бъдещето, когато кривата на технологичния растеж става вертикална и цивилизацията някак се възражда. Компютрите стават по-умни от хората, затова ги оставяме да ръководят шоуто. Или може би те сами...
Кат кимва.
– Поне в някаква степен.
– Но сингулярност за необвързани...
– Бързи срещи за нърдове – казва тя. – Организират такива всеки месец в „Гугъл". Срещата на мъжкия с женския мозък минава или много успешно, или много зле. Зависи...
– Ходила си на такива срещи?
– Да. Срещнах един тип, който програмира ботове за хедж фондове. Излизахме известно време. Падаше си по катеренето по скали. Имаше хубави рамене.
Хъм...
– Но жестоко сърце.
Седим в „Гурме Грото", заведение в шестетажния търговски център на Сан Франциско. В центъра на града е, точно до крайната спирка на кабелните трамваи, но не мисля, че туристите осъзнават, че това е MOЛ; тук няма паркинг. „Гурме Грото" се намира в частта с хранителните заведения и е може би най-добрият ресторант в света: предлагат салати с местен спанак, такос със свинско и суши без живак. Освен това е под земята и е свързан директно със спирката на влаковете, така че не се налага да излизаш навън. Винаги, когато идвам тук, си представям, че живея в бъдещето и атмосферата е замърсена от радиация и диви банди от мотористи, задвижващи машините си с биодизел, управляват прашната повърхност. Ей, точно като Сингулярността, нали?
Кат се намръщва.
– Това е бъдещето, както са си го представяли през двайсети век. След Сингулярността ще сме способни да разрешим тези проблеми.
Разчупва фалафела си надве и ми предлага половинката.