Не казвам, че ми отне цялата нощ и част от сутринта. Кат вероятно ще направи нещо такова за петнайсет минути.
Наблюдаваме цветните светлинки, които се извиват една около друга. Обновявам картината и се вглеждаме отново. Обяснявам й какво е станало с Имберт – за предвиждащата способност на прототипа.
– Може да е просто случайност – казва Кат, поклащайки глава. – Нужни са ни повече данни, за да видим дали наистина има модел. Може да се окаже просто проектиране на желанието ти. Нали знаеш, като лицата на Марс.
Или както когато си абсолютно сигурен, че някое момиче те харесва, но се оказва, че не е така. (Това също не го казвам на глас.)
– Има ли още данни, които могат да се добавят към визуализацията? Тази информация е само от няколко месеца, нали?
– Да, има и други дневници – казвам аз. – Но те не са истински данни – просто описание. И ще отнеме цяла вечност да вкарам всичко в компютъра. Писано е само на ръка, а аз едва разчитам своя почерк...
Очите на Кат светват.
– Корпус с естествен език! От сума ти време си търся извинение да използвам книжния скенер.
Ухилва се и тропва с ръка по масата.
– Донеси дневниците в „Гугъл". Имаме машина за това. Трябва да ги донесеш при мен.
Поклаща се леко на стола си, а устните й се извиват красиво, когато произнася думата „корпус"30.
МИРИСЪТ НА КНИГИ
Моето предизвикателство: да изнеса книга от книжарницата. Ако успея, мога да науча нещо интересно за това място и неговото предназначение. И нещо повече: мога да впечатля Кат.
Не мога просто да взема дневника, защото Пенумбра и Оливър също го използват. Дневникът е част от книжарницата. Ако поискам да го отнеса вкъщи, трябва да имам основателна причина, а не се сещам за такава. Ей, мистър Пенумбра, искам да поработя по скицата си на Тиндъл с акварелни бои? Да, разбира се, няма проблем.
Има и друга възможност. Мога да изнеса друг дневник, по-стар – не IX, а номер VIII или дори II, или I. Доста е рисковано. Някои от тези дневници са по-стари от самия Пенумбра и се опасявам, че могат да се разпаднат, ако ги докосна. Значи най-скорошният пенсиониран дневник, номер VIII, е най-безопасен и най-подходящ вариант... Но също и най-близко намиращ се до сегашния. Виждам го всеки път, когато пъхам новия дневник обратно на рафта, и съм сигурен, че Пенумбра ще забележи липсата му. Може би VII или VI...
Навеждам се зад бюрото, докосвам гръбчетата на дневниците с пръст, за да проверя текстурата им и доколко са здрави, когато камбанката на вратата звънва. Изправям се веднага – Пенумбра е.
Размотава тънкия сив шал от врата си и прави странна обиколка из книжарницата, потупва с кокалчетата на пръстите си по бюрото, очите му обхождат ниските предни етажерки, после се насочват към книгите от Другия списък.
Въздъхва тихо. Нещо предстои.
– На днешния ден, момчето ми – най-накрая казва той – поех тази книжарница. Преди трийсет и една години.
Трийсет и една години. Пенумбра седи зад това бюро по-дълго, отколкото аз съм живял на този свят. Давам си сметка колко нов съм за това място – просто временна придобивка.
– Но минаха единайсет години – добавя той, – преди да променя името на витрината.
– Чие име стоеше там преди?
– Ал-Асмари. Той бе мой ментор и дълги години – мой работодател. Мохамед Ал-Асмари. Винаги съм мислел, че името му стои по-добре на стъклото. Все още смятам така.
– Пенумбра стои добре – казвам аз. – Загадъчно е.
Той се усмихва.
– Когато промених името, мислех, че ще променя и книжарницата. Но тя не се е променила особено много.
– Защо?
– О, причините са много. Някои добри, някои лоши. Има доста общо с нашето финансиране... а и бях малко мързелив. В по-ранните дни четях повече. Търсех нови книги. Но сега, изглежда, съм се спрял на любимите си.
Е, като стана дума...
– Може би трябва да помислите да се снабдите с някои по-популярни заглавия – казвам аз. – Има ниша за независимите книжарници, а много хора дори не знаят, че това място съществува. А когато го открият, нямат голям избор. Някои от моите приятели се отбиха и... просто не разполагаме с нищо, което те да пожелаят да купят.
– Не знаех, че хората на твоята възраст все още четат книги – казва Пенумбра. Повдига въпросително вежда. – Останал съм с впечатлението, че четат всичко на мобилните си телефони.
– Не всички. Има много хора, които... нали знаете – хора, които все още обичат мириса на книги.
– Мирисът! – повтаря Пенумбра. – Знаеш, че всичко е свършило, когато хората заговорят за мириса на книги.
Усмихва се, после нещо му хрумва и той присвива очи.
– Предполагам, че нямаш... „Киндъл"?