Опа... Все едно директорът на гимназията ме пита дали имам трева в раницата си. Но по приятелски начин, сякаш би искал да я споделя с него, да дръпнем по един коз. Случайно нося своя „Киндъл". Вадя го от чантата си. Той е доста поочукан, с големи драскотини по гърба и петно от химикалка близо до края на екрана.
Пенумбра го хваща в ръце и се намръщва. Екранът е празен. Протягам се, натискам копчето и той се събужда за живот. Пенумбра си поема рязко дъх и бледосивият правоъгълник се отразява в яркосините му очи.
– Забележително – казва той. – И като си помисля, че все още се впечатлявам от уменията на магическото огледало – кимва той към големия „Мак Плюс" на бюрото.
Отварям настройките на четеца и правя текста малко по-голям.
– Типографията е красива – казва Пенумбра, като се вглежда отблизо, държейки очилата си близо до екрана. – Познавам този шрифт.
– Да – казвам аз, – той е основният.
И на мен ми харесва.
– Класически е. Геритзун31.
Пенумбра се умълчава.
– Използвали сме го за витрината на книжарницата. Дали токът на тази машина някога спира? – той разтърсва четеца лекичко.
– Батерията би трябвало да издържа поне два месеца. Но не и моята.
– Предполагам, че това поне е облекчение – въздъхва Пенумбра и ми подава четеца. – Нашите книги все още не се нуждаят от батерии. Но аз не съм глупак. Това е недостатъчно предимство. Подозирам, че е добре, че имаме... – тук ми намигва – толкова щедър покровител.
Пъхам „Киндъл"-а обратно в чантата. Не съм напълно успокоен.
– Честно, мистър Пенумбра, ако имаме повече популярни книги, хората ще харесат това място. Ще бъде... – млъквам, но после решавам да кажа истината: – Ще бъде по-забавно.
Той потърква брадичката си, а очите му гледат някак отнесено.
– Може би – казва най-накрая. – Може би е време да преокрия част от онази енергия, която имах преди трийсет и една години. Ще си помисля за това, момчето ми.
Все още не съм се отказал от идеята да занеса на Кат някой от старите дневници. Обратно в апартамента, в сянката на Матрополис, разпрострял се по дивана, посръбвайки „Анкор Стийм"32, въпреки че е едва седем сутринта, разказвам историята си на Мат, който е зает да пробива малки дупки в бледата мраморна кожа на подобна на крепост сграда. Той незабавно съставя план. Точно на това разчитах.
– Мога да направя съвършена реплика – казва. – Нямаш проблем, Джанън. Само ми донеси достатъчно добри снимки.
– Но ти не можеш да прекопираш всяка страница, нали?
– Само външната част. Кориците, гръбчето.
– Какво ще стане, когато Панумбра отвори „съвършената реплика"?
– Няма да го направи. Нали сам каза, че този дневник е от архивите?
– Да, но...
– Значи само външността е важна. Хората искат нещата да са реални. Ако им дадеш извинение да го направят, те са готови да повярват на всичко.
Идвайки от устата на магьосник по специалните ефекти, тези думи не са неубедителни.
– Добре, значи ти трябват само снимки?
– Добри снимки – кимва Мат. – И много. От всеки ъгъл. Ярки, дори много светли. Знаеш какво имам предвид, когато казвам „ярки", нали?
– Без сенки?
– Без сенки – съгласява се той, – което, разбира се, ще бъде невъзможно в онова място. На практика това е денонощен магазин, обитаван от сенки.
– Аха. Сенки и мирис на книги, това го имаме.
– Мисля, че мога да ти донеса малко лампи да подсилим светлината.
– Но това може да ме издаде.
– Добре. Може би и с малко сенки пак ще свършим работата.
Значи планът е готов.
– Като говорим за кроенето на тъмни планове – казвам аз, – как вървят нещата с Ашли.
Мат изсумтява.
– Ухажвам я по традиционния начин. Освен това не ми е позволено да го обсъждам с теб, и то в апартамента. Но тя ще вечеря с мен в петък.
– Впечатляващо разделение на отношенията.
– Нашата съквартирантка е майстор в това.
– Тя... Искам да кажа... За какво си говорите?
– Говорим си за всичко, Джанън. А осъзнаваш ли – посочва той към бледата мраморна крепост, – че тя намери тази кутия? Взела я е от боклука в службата си.
Изумително. Катерачката, готвачката на ризото, професионалистката Ашли Адамс допринася за конструкцията на Матрополис. Може да не е чак такъв андроид в края на краищата.
– Това е напредък – казвам аз и вдигам бирата си за поздрав.
Мат кимва:
– Напредък е наистина.
ПАУНОВОТО ПЕРО
И аз имам напредък: Кат ме покани на купон у тях. За нещастие, не мога да отида. Никога не мога да ходя на купоните, защото смяната ми в магазина започва точно по времето, когато започват и купоните. Разочарованието разкъсва сърцето ми; топката бе в нейния двор, тя ми подаде лесен пас, а ръцете ми са вързани.