Лошо, пише тя. Чатим си онлайн.
Да, много лошо.
Обаче... Я чакай:
Кат, ти вярваш, че някой ден хората ще преодолеят ограниченията на телата си и ще съществуват в съвършено виртуално измерение, нали?
Точно така!!!
Обзалагам се, че не си пробвала тази теория.
Какво имаш предвид?
Ето какво имам предвид:
Ще дойда на купона ти, но чрез лаптопа си – ще направим видеочат. Ти ще ми бъдеш придружител, ще ме разнасяш из стаите, ще ме представяш на хора.
Никога няма да се съгласи.
О, божичко! Да, нека да го направим! Но трябва да се издокараш и да пиеш.
Нави се. Но:
Чакай, аз ще съм на работа, не мога да пия...
Трябва. Иначе какъв купон е това?
Забелязвам определено несъответствие между вярата на Кат в нетелесното човешко бъдеще и настоятелността й за консумиране на алкохол, но го пропускам, защото ще ходя на купон.
Точно десет вечерта и аз съм зад бюрото в книжарницата, облечен в светлосив пуловер над строга риза на сини райета. Надявам се, че ще има повод по някое време триумфално да разкрия и смахнатите си лилави панталони в индийски десен. Схващате ли? Защото никой няма да може да ме вижда от кръста надолу, ако не го направя нарочно – да, да, схванахте.
Кат се включва в 22:13 и аз натискам зеленото копче на камерата. Тя се появява на екрана ми, облечена, както винаги, в червената си Бам! тениска.
– Много си сладък – казва тя.
– А ти не си облечена официално – казвам аз. Никой на купона май не е.
– Да, но ти си само рееща се във въздуха глава – казва тя. – Трябва да изглеждаш изключително добре.
Книжарницата изчезва и аз се концентрирам да възприема апартамента на Кат – място, напомням ви, което никога не съм посещавал лично. Представлява широко отворено пространство, а Кат върти лаптопа си във всички посоки, за да ми покаже кое какво е.
– Това е кухнята.
Плотове, отрупани с искрящи чаши; голяма печка; на хладилника е залепена магнитна фигурка от комикса xkcd33.
– Дневната – казва тя и ме завърта. Картината се замъглява, виждам само размазани точки и ивици, после образът отново се изчиства и пред погледа ми се разкрива разтегнато от камерата пространство с голям телевизор и дълги ниски диванчета. На стената има големи филмови плакати, прилежно сложени в рамки: „Блейд Рънър", „Планетата на маймуните", „Уоли". Хората седят в кръг – половината на диваните, половината на килима – и играят на някаква игра.
– Кой е това? – чува се глас. Позицията ми се променя и аз вече гледам към кръглолико момиче с черни къдрици и ъгловати тъмни очила.
– Това е експериментална симулирана форма на интелект – казва Кат, – създадена за закачки по купони. Ето, пробвай го.
Поставя лаптопа на гранитния плот. Черните къдрици се накланят по-близо – упс, наистина близо – и очите на момичето се присвиват.
– Чакай, сериозно? Ти истински ли си?
Кат не ме изоставя. Може лесно да го направи: да зареже лаптопа някъде, да си тръгне, да не се върне. Но не: цял час тя ме развежда навсякъде, представя ме на нейните съквартиранти (Черните къдрици е една от тях) и на приятелите си от „Гугъл".
Отнася ме пак в дневната и играем на играта в кръга. Нарича се „Предател" и един слаб тип с остри мустачки се навежда към мен, за да ми обясни, че е била измислена в КГБ и всички тайни агенти са я играли през шейсетте години. Това е игра за лъжата. Дава ти се конкретна роля, но ти трябва да убедиш групата, че си някой друг. Ролите се разпределят с карти за игра и Кат вдига моята пред екрана, за да я видя.
– Не е честно – казва едно от момичетата в кръга. Косата му е толкова светла, че е почти бяла. – Той има предимство. Не можем да видим цялото му тяло, нито ръцете и краката.
– Напълно си права – казва Кат и се намръщва. – Със сигурност знам, че когато лъже, носи индийски панталони.
Като по даден сигнал накланям лаптопа, за да им покажа гледката, и смехът е толкова гръмък, че излиза с пращене от високоговорителите. Аз също се разсмивам и си наливам още една бира. Тук, в книжарницата, пия от червена хартиена чаша. През няколко минути поглеждам към вратата и сърцето ми се изпълва със страх, но вълната на адреналин и алкохолът ме успокояват. Няма да има никакви клиенти. Никога няма клиенти.
Разговарям с един приятел на Кат, Тревър, който също работи в „Гугъл", когато друга неприятна емоция разбива защитата ми. Тревър разказва дълга история за пътуването си до Антарктида (кой, по дяволите, ходи в Антарктида?) и Кат се навежда към него. Движението е много плавно, сякаш се рее в космоса, но може би просто ъгълът на лаптопа й е такъв. Другите хора бавно се отдалечават и вниманието на Тревър се насочва изцяло към Кат. Очите й сякаш искрят само за него, тя му кима въодушевено.