Не, хайде. Няма нищо такова. Това е просто една добра история. И Кат е леко подпийнала. Аз съм леко пиян. Но не знам дали и Тревър е пиян, или...
Камбанката звънва. Вдигам рязко глава. Мамка му. Не е някой закъснял случаен минувач или човек, когото мога да пренебрегна. Член на клуба е: мис Лапен. Тя е единствената жена (поне доколкото знам), която заема книги от Другия списък, и сега влиза в книжарницата, стиснала обемистата си чанта пред гърдите си като щит. В шапката й е закичено пауново перо. Това е новост.
Опитвам се да гледам с едното око към лаптопа, а с другото към мис Лапен. Не се получава.
– Добра вечер – казва тя.
Гласът й звучи като запис на стара лента – деформиран, винаги потреперващ, променящ тона си. Повдига ръка в черна ръкавица, за да намести перото, а може би просто да провери дали е все още там. После изважда книгата от чантата си. Връща БУРНЕС.
– Здравейте, мис Лапен! – казвам аз доста силно и прекадено припряно. – Какво да ви донеса?
За миг обмислям дали да не използвам прототипа си, за да предскажа името на следващата й книга, без да я чакам, но екранът ми в момента е зает от...
– Какво каза? – обажда се Кат. Бързо спирам звука. Лапен не забелязва.
– Е – казва тя, като стига до бюрото. – Не съм сигурна как се произнася, но мисля, че трябва да бъде Пар-зи-би или може би Пра-зинки-б... Нещо си...
Сигурно се шегува. Опитвам се да транслитерирам това, което казва, но не откривам нищо в базата данни. Пробвам с друга вариация от фонетични предположения. Не, нищо.
– Мис Лапен, как се произнася?
– Ох, има П и Б, това е Б, 3, Б, не, съжалявам, И...
Сигурно-се-шегува...
– Б отново, има само едно Б, И не, имам предвид А, да, И...
В базата данни откривам: „Прзибилович". Просто нелепо. Подпирам стълбата и изваждам толкова рязко ПРЗИБИЛОВИЧ от рафта, че съседната книга почти пада на пода. Връщам се при Лапен, знам, че лицето ми изразява лека досада. На екрана Кат се движи мълчаливо, махайки с ръка на някого.
Увивам книгата и Лапен ми подава картата си – 6УТР5Т, но после погледът й пада върху една от ниските етажерки отпред, онези с нормалните книги. О, не. Минават няколко дълги секунди. Тя отива до рафта с надпис „Романтика", пауновото перо се килва, докато навежда глава, за да прочете заглавията на гръбчетата.
– О, мисля, че ще взема и тази – казва тя накрая, като се връща при мен с яркочервена книга на Даниел Стийл с твърда корица. После й отнема приблизително три дни да изрови чековата си книжка от чантата.
– Значи – махва с ръка, – това прави тринайсет, нека да видя, тринайсет долара и колко цента?
– Трийсет и седем.
– Тринайсет... долара... – пише агонизиращо бавно, но трябва да призная, че почеркът й е красив. Мрачен и наклонен, с извивки, почти калиграфски. Притиска чековата книжка с длан и се подписва: Роузмари Лапен.
Подава ми я, след като приключва, и в долния й край има букви с дребен шрифт, които ме информират, че тя е член на кредитния съюз на компания „Телеграф Хил" от... – леле – 1951 г.
Божичко. Защо наказвам тази стара дама заради моите собствени странни прищевки? Нещо в мен се смекчава. Маската ми на досада пада и й се усмихвам – с искрена усмивка.
– Лека нощ, мис Лапен – казвам аз. – Скоро пак да ни посетите.
– О, работя възможно най-бързо, колкото силите ми позволяват – казва тя и се усмихва, при което бузите й леко се издуват и поруменяват. – Festina lente.
Прибира в чантата си и съкровището си от Другия списък, и забраненото си удоволствие. Лекичко се подават отгоре: кафява хартия и яркочервена корица. Вратата издрънчава и тя, и пауновото й перо изчезват.
Клиентите понякога ми казват това. Казват: Festina lente.
Надвесвам се отново към екрана. Когато включвам звука, Кат и Тревър все още разговарят весело. Той разказва друга история, за експедиция, чиято цел била да разведрят някакви депресирани пингвини, и очевидно е смешна. Кат се смее. От високоговорителите ми се носи много бълбукащ смях. Тревър е очевидно най-умният, най-интересният мъж в целия Сан Франциско. Никой от тях двамата не е в обсега на камерата, така че предполагам, че тя докосва ръката му.
– Ей, хора – казвам аз. – Ей, приятели...
Осъзнавам, че и те са изключили звука от своята страна. Изведнъж се чувствам като истински глупак и съм сигурен, че цялото това нещо е било една ужасна идея. Смисълът на купона в апартамента на Кат е аз да разказвам забавни истории и Кат да докосва ръката ми. Това упражнение е просто виртуална игричка, напълно ненужна, и вероятно всички ми се присмиват и правят гримаси, когато камерата не е насочена към тях. Усещам, че лицето ми е почервеняло от срам. Дали го виждат? Че съм станал странно червен на екрана?