Винаги когато обикалях из улиците на Сан Франциско, се оглеждах за табели „Търси се помощник" по витрините – не е нещо, което обикновено човек прави, нали така? Вероятно би трябвало да съм малко по-подозрителен към тях. Уважаваните и некриещи нищо от закона работодатели пускат обяви в „Крейгслист"4.
Денонощната книжарница, покрай която минах, определено не бе от тях.
ТЪРСИ СЕ ПОМОЩНИК
Нощно работно време
Специални изисквания
Служебни облаги
Сега... Сигурен бях, че „денонощна книжарница" е евфемизъм за нещо. Намираше се на „Бродуей"5, а това бе евфемистичната част на града. Обиколката ми за търсене на работа ме бе отвела далеч от дома, а над съседната врата имаше неонов знак с подвижни крака, които се разтваряха и затваряха, и надпис „Плячката".
И все пак бутнах стъклената врата. Когато отворих и влязох, някъде над главата ми издрънча малка камбанка. По това време изобщо не си давах сметка какъв важен праг преминавам.
Вътре: представете си нормална по размер книжарница, обърната настрани. Мястото бе абсурдно тясно и замайващо високо, етажерките с книги се издигаха нагоре една след друга – три етажа, може би дори повече. Извих врата си назад, за да видя докъде стигат – защо книжарниците винаги те карат да правиш странни неща с врата си? Рафтовете се сливаха със сенките по тавана така плавно, че направо можеха да продължават нагоре до безкрайност. Бяха плътно долепени един до друг и ми приличаха на гориста преграда – но не като приятелската калифорнийска гора, а като стара трансилванска – гора, пълна с вълци, вещици и бандити – майстори на кинжалите, чакащи да се доберат до теб, когато лунната светлина се скрие.
Имаше стълби на колелца, с които се стигаше до най-високите лавици, и можеха да се местят по пътеките между тях. Обикновено ги намирах за симпатични – напомняха ми за старите библиотеки в аристократичните университети, но тук, както се простираха нагоре в мрака, изглеждаха зловещи. Нашепваха ми слухове за странни инциденти, случили се в непрогледна тъмнина.
Затова реших да се придържам към предната част на книжарницата, в която през прозорците се просмукваше обедната светлина – предполагаше се, че тя ще държи вълците надалече. Стената около и над вратата бе изцяло стъклена, дебелите квадратни стъклени панели бяха обхванати в решетка от черно желязо, а през тях, във формата на дъга, с високи златни букви бе изписан (наопаки, за да се чете правилно отвън) надписът:
ДЕНОНОЩНАТА КНИЖАРНИЦА НА МИСТЪР ПЕНУМБРА6
Под дъгата на надписа имаше символ – две разтворени длани, наподобяващи по форма отворена книга.
Е, кой беше мистър Пенумбра?
– Привет, привет – разнесе се спокоен глас иззад купищата книги.
Появи се човек – висок, слаб като някоя от стълбите в книжарницата, облечен в светлосива риза и синя жилетка. Поклащаше се, докато ходеше, и се подпираше с ръка на рафтовете. Щом излезе от сенките, видях, че жилетката подхожда на очите му – и те бяха сини, искрящи на сутрешната светлина. Бяха добри очи, големи и ярки, обвити в мрежа от ситни бръчици. Мъжът бе много стар.
Кимна ми и махна немощно.
– Какво търсиш из тез лавици, момчето ми?
Беше добро изречение и определено ме накара да се отпусна.
Попитах:
– Дали говоря с мистър Пенумбра?
– Аз съм Пенумбра – кимна мъжът – и съм пазителят на това място.
Не бях осъзнавал, че е така, докато не го казах:
– Търся работа.
Пенумбра премигна веднъж, после кимна отново и се затътри към бюрото до входната врата. Беше масивно, от тъмнокафяво дърво със спираловидни кръгове, стабилна крепост на края на гората. Сигурно човек можеше да защитава това нещо с дни при обсада или нападение от страна на библиотечните етажерки. Не че имаше такава вероятност.
– Работа – кимна Пенумбра. Отпусна се на стола зад бюрото и се втренчи в мен през масивното туловище. – Работил ли си някога в книжарница?
– Ами... в рибния ресторант, където миех чинии, когато бях още ученик, собственикът продаваше своята готварска книга. – Наричаше се „Тайната треска"7 и в нея подробно се описваха трийсет и един различни начина... В тоя дух, сещате се. – Това май не се брои.