Выбрать главу

– Значи са нещо като изпълнителни управители.

– Не, там е въпросът. Това е лотария. Изтеглят името ти и служиш като МП дванайсет месеца. Всеки може да бъде избран – Радж, Фин, аз. Пепър.

– Пепър?

– Готвачът.

Леле – толкова е егалитарно, че излиза отвъд понятията на демокрацията.

– Също както с избора на съдебни заседатели.

– Не включват името ти в списъка, преди да си работил тук една година – обяснява Кат. – И можеш да се откажеш, ако работиш по нещо много, много важно. Но хората се отнасят изключително сериозно към това задължение.

Питам я дали е била избирана за тази длъжност. Тя поклаща глава.

– Все още не. Но ще се радвам, ако стане. Все пак вероятността е голяма. Тук работят трийсет хиляди души, а има шейсет и четирима МП. Сметни сам. Обаче компанията расте постоянно. Хората казват, че отново ще се разширяваме.

Задавам на глас въпроса, който ме тормози: какво ли ще е, ако управляваме и държавата си по този начин?

– Радж иска да направи точно това! – разсмива се Кат. – След като открие цялото СП и цялото ТП, разбира се.

Поклаща глава, докато говори; явно е, че иронизира колегата си.

– Той има план за прокарване на поправка в Конституцията, свързана с управлението. Ако някой може да го направи... – присвива отново устни. – Всъщност вероятно няма да е Радж.

Разсмива се и аз също се засмивам. Да, Радж е прекалено разпален за обикновения среден американец. Затова питам:

– Тогава кой може да го направи?

– Може би аз – казва Кат и изпъчва гърди.

Да, може би ти ще се справиш.

Минаваме покрай царството на Кат: отдела за визуализация на данни. Кацнал е на нисък хълм, групичка от еднотипни кутии, разположени около малък амфитеатър, чиито каменни стъпала водят към сцена от гигантски екрани. Поглеждаме надолу. Двама души седят на стъпалата на амфитеатъра с лаптопи на коленете си и гледат втренчено към облак от мехури, свързани помежду си с вълнисти линии, които се въртят на един от екраните. През няколко секунди мехурите застиват и линиите се изправят като косъмчетата, които щръкват на врата ти при уплаха. После екранът почва да свети в яркочервено. Един от служителите, момиче, изругава тихо и се навежда отново над лаптопа си. Кат свива рамене.

– Работят.

– Върху какво?

– Не съм сигурна. Вероятно някаква вътрешна задача. По-вечето неща, които правим, са за вътрешна употреба – въздъхва тя. – „Гугъл" е толкова голяма компания, че си има собствена вътрешна клиентела. Повечето визуализации, които правя, са задругите служители, за рекламистите или за МП... Честно да ти кажа, бих искала да направя нещо, което всички да могат да видят!

Разсмива се, сякаш е силно облекчена, че може да каже тези думи на глас.

Минаваме покрай поляна с висок кипарис в края на кампуса – той хвърля приятна пъстра сянка над тротоара – и стигаме до ниска тухлена постройка, на която няма никакви означения освен залепен за тъмната стъклена врата лист, написан на ръка:

КНИЖЕН СКЕНЕР

Вътре прилича на военна болница. Тъмно е и леко топло. Остра светлина, идваща от няколко прожектора, осветява операционна маса, оградена с дълги метални ръчки, съставени от множество части. Във въздуха мирише на белина. Масата е заобиколена от книги: купчини и купчини книги; има и бестселъри, и стари книги, които приличат на тези в книжарницата на Пенумбра. Забелязвам Дашиъл Хамет.

Висок мъж на име Джад работи с книжния скенер. Той има съвършен триъгълен нос, надвиснал над пухкава кестенява брада. Прилича на гръцки философ. Може и да е такъв, защото носи сандали.

– Здрасти – казва той с усмивка, докато разтърсва ръката на Кат, после и моята. – Хубаво е да видя някого от дата визуализацията тук. А ти си...

Поглежда ме с повдигнати вежди.

– Не съм от „Гугъл" – признавам аз. – Работя в стара книжарница.

– О, супер – казва Джад. После помръква: – Искам да кажа, съжалявам.

– За какво?

– Ами... Че изкарваме такива като вас от бизнеса ви – казва той без емоция, като нещо подразбиращо се от само себе си.

– Чакай, кои „вас"?

– Книжарите?

Вярно. Не се възприемам съвсем като част от книжарския бизнес; струва ми се, че книжарницата на Пенумбра е нещо съвсем различно. Но... да, аз продавам книги. Създадох онлайн кампания, чиято цел е да достигне до повече потенциални клиенти. Изведнъж осъзнавам: аз съм книжар. Джад продължава:

– Все пак, след като сканираме всичко и евтините четци се разпространяват масово.... никой няма да се нуждае от книжарници, нали?