– Това ли е бизнес моделът ви? Затова ли правите това? – казвам, кимайки към скенера. – За да продавате електронни книги?
– Всъщност нямаме точно бизнес модел – свива рамене Джад. – Не ни е нужен. Рекламите изкарват толкова много пари, че някак си всичко останало е без значение.
Обръща се към Кат:
– Не мислиш ли, че е така? Дори ако изкараме колко... пет... милиона долара? (Явно не е сигурен дали това са много, или малко пари. За сведение: да, много са.) Никой няма да забележи. Там – махва той небрежно в посоката, където трябва да се намира центърът на кампуса – изкарват толкова за около двайсет минути примерно.
Това е супер потискащо. Ако спечеля пет милиона, продавайки книги, ще поискам хората да ме разнасят на ръце в паланкин, направен от първите издания на „Хроники на драконовата песен".
– Да, горе-долу е така – кимва Кат, – но това е нещо хубаво. Дава ни свобода. Можем да мислим в дългосрочен план. Можем да инвестираме в неща като това тук.
Пристъпва по-близо до ярко осветената маса на скенера с дългите метални ръчки. Очите й са широко отворени и блестят на светлината.
– Виж го само.
– Както и да е, съжалявам – казва ми отново Джад.
– Ние ще се оправим – успокоявам го аз. – Хората все още обичат мириса на книги.
И освен това книжният скенер на Джад не е единственият проект, получаващ дългосрочно финансиране. Пенумбра също си има патрон.
Изваждам дневника от чантата си и му го подавам.
– Ето го пациента.
Джад го повдига и го разглежда внимателно под прожекторите.
– Красива книга – казва той. Прокарва пръсти по гравирания надпис на корицата. – Каква е?
– Просто личен дневник.
Замълчавам за миг.
– Много личен.
Внимателно отваря дневника и закрепва първата и задната корица на правоъгълна метална рамка. Така няма да се смачка нищо. После поставя рамката на масата и я защипва с четири скоби. Най-накрая прави тест за тежестта; рамката и пациентът са в безопасност. Дневникът е омотан като тестов пилот или като манекен за тестове на автомобилни катастрофи.
Джад ни побутва по-надалеч от скенера.
– Застанете тук – посочва той жълтата линия на пода. – Ръчките са остри.
Дългите му пръсти заиграват по клавиатурата пред мониторите. Чува се нисък гърлен ръмжащ звук, после високо дрънчене и след това книжният скенер заработва. Прожекторите почват да пулсират, преобразявайки стаята като сцена от стоп-моушън анимационен филм. Кадър по кадър паяковидните ръце на скенера се протягат надолу, хващат ъглите на страниците и ги прелистват една по една. Хипнотизиращо е. Никога не съм виждал нещо едновременно толкова бързо и толкова деликатно. „Ръцете" местят страниците, галят ги, приглаждат ги. Това нещо обича книгите.
При всяко светване две гигантски камери, монтирани над масата, се завъртат и снимат в тандем. Заставам до Джад, където мога да виждам как страниците на дневника се появяват на мониторите. Камерите са като две очи, така че образите са триизмерни и аз наблюдавам как компютърът „повдига" думите над пожълтелите страници. Прилича на екзорсизъм.
Поглеждам към Кат. Престъпила е жълтата линия и се е надвесила над скенера. Хваща ме страх, че някоя от движещите се ръчки ще я прободе в очите.
– Това е невероятно – издиша шумно тя.
Наистина е така. Дожалява ми мъничко за дневника, защото след няколко минути тази вихрушка от светлина и метал ще разкрие тайните му. Някога книгите са били върхът на научния прогрес. Но вече не са.
ПЪЗЕЛЪТ НА ОСНОВАТЕЛЯ
По-късно, около осем часа, вече сме в космическата кабина, т.е. спалнята на Кат, пред нейното бюро, приличащо на космически пулт. Тя е седнала в скута ми, приведена над своя „Макбук". Обяснява ми какво е ОРО, Оптичното разпознаване на образи, процесът, чрез който компютърът трансформира мастилените и графитени заврънтулки в образи, които може да разбере – като К, А и Т.
– Не беше лека работа – казва тя. – Това е голяма книга.
Освен това почеркът на предшествениците ми е бил почти толкова грозен, колкото е и моят. Но Кат има план.
– На компютъра ми ще му е нужна цялата нощ, за да обработи тези страници – казва тя. – Но ние сме нетърпеливи, нали?
Кат пише със скоростта на светлината, задава дълги команди, които не разбирам. Но да, определено сме нетърпеливи.
– Затова ще накараме стотици машини да вършат работата. Ще използваме „Хадуп".
– „Хадуп"?
– Всички го използват. „Гугъл", „Фейсбук", ЦРУ Това е софтуер – той разбива голямата задача на множество малки парченца и ги разпределя на различни компютри по едно и също време.