Стигам до площадката и присядам на стъпалото, за да успокоя дишането си. Тази дама явно е доста издръжлива. Може би е лека и костите й са като на птица. Може би има някаква способност да не ходи, а да се носи над повърхността. Поглеждам назад по пътя, по който дойдохме, и през дантелата от черни клони виждам светлините на града далече под нас.
Отвътре се дочува потракване на чинии и съдове. Потропвам по вратата на мис Лапен. Настава дълга подозрителна тишина.
– Мис Лапен? – провиквам се аз. – Клей е, от... от книжарницата. Само искам да ви питам за нещо.
А може би за всичко. Тишината продължава.
– Мис Лапен?
Сянка запълва светлия процеп под вратата. Застива за миг... после ключалката щрака и мис Лапен надзърта иззад вратата.
– О, здравей – казва тя, усмихвайки се мило.
Домът й е като дупка на някой хобит библиофил – тясно пространство с нисък таван, отрупано с книги. Жилището е малко, но не е неудобно; мирише на канела и малко на марихуана. Има кресло с висока облегалка, поставено с лице пред малка камина.
Лапен не сяда в креслото. Тя се пъха в ъгъла на кухничката си – малка ниша като в кораб, и застава възможно най-далече от мен, макар да е в същата стая. Мисля, че стига да можеше, щеше да се покатери до високия прозорец и да изскочи оттам.
– Мис Лапен – казвам аз, – трябва да се свържа с мистър Пенумбра.
– Ще пийнеш ли чай? – казва тя. – Да, малко чай и после ще поемеш по пътя си.
Засуетява се около тежкия месингов чайник.
– Предполагам, че за вас, младите, нощите са доста тежки. На много места има да ходите, с много хора трябва да се видите...
– Всъщност аз би трябвало да съм на работа.
Ръцете й потреперват над печката.
– Разбира се, но не се бойте, намира се работа за младите...
– Не си търся друга работа! – извиквам, а после добавям по-внимателно: – Мис Лапен, наистина... Просто трябва да се свържа с мистър Пенумбра.
Тя се умълчава, но само за малко.
– Има толкова много професии. Можеш да станеш пекар, препаратор на животни, капитан на ферибот...
После се обръща и мисля, че за първи път поглежда право към мен. Очите й са сиво-зелени.
– Мистър Пенумбра замина.
– А кога ще се върне?
Лапен не казва нищо, просто ме поглежда, после бавно се обръща към чайника, който е започнал да се тресе и да съска на малката й печка. Ужасяваща смесица от любопитство и страх нахлува в мозъка ми. Време е за разтърсване. Изваждам лаптопа си, който вероятно е най-върховната технология, преминавала някога прага на мис Лапен, и го поставям върху купчината дебели книги, които разпознавам – всичките са от Другия списък. Лъскавият „Макбук" прилича на безпомощен извънземен, опитващ се да се слее с праволинейните представители на човешката цивилизация. Отварям го – вътрешностите на блестящия извънземен лъсват издайнически! – и пускам визуализацията, докато Лапен прекосява стаята с две чаши, поставени в чинийки.
Когато погледът й се спира на екрана и тя разпознава книжарницата в нейния триизмерен образ, поставя с трясък чинийките на масичката. Пляска с високо вдигнати ръце, навежда се над лаптопа и се вглежда в екрана, докато лицето в рамка добива по-ясни очертания. Изписква високо:
– Намерил си го!
Лапен развива руло тънка, почти прозрачна хартия и го разпъва на вече разчистената от книги маса. Сега е мой ред да ахна: на листа със сив молив е очертана книжарницата и на рисунката също се вижда мрежата от линии, свързващи рафтовете. Но образът не е завършен; всъщност едва е започнат.
Виждат се извивката на брадичката и част от носа, но нищо друго. Тези очертания, тъмни и уверени, са обградени от следи на гума, разкриващи пластовете история на призрачните линии, които са били рисувани и изтривани множество пъти.
От колко ли време, питам се аз, мис Лапен работи по това?
Лицето й ми казва отговора. Бузите й потреперват, имам чувството, че всеки миг ще се разплаче.
– Ето защо... – казва тя, поглеждайки отново към лаптопа ми. – Ето защо мистър Пенумбра е заминал. О, какво си направил? Как го направи?
– Компютри – казвам й аз. – Големи.
Лапен изпъшква и най-накрая се отпуска в креслото си.
– Това е ужасно. След цялата тази работа...
– Мис Лапен – казвам аз, – по какво работите? За какво е всичко това?
Тя затваря очи и казва:
– Забранено ми е да говоря.
Отваря леко едното си око и ме поглежда. Стоя тихо, опитвам се да изглеждам невинно и възможно най-безобиден. Тя въздъхва отново.
– Но мистър Пенумбра те харесваше. Даже много те харесваше.
На мен обаче не ми харесва миналото време, което използва. Лапен се протяга за чая си, но не може да достигне чашата си, затова я вдигам заедно с чинийката и й я подавам.