– А и е хубаво да поговориш с някого за това – продължава тя, – след толкова години четене, четене, четене.
Млъква и отпива от чая си.
– Нали няма да кажеш на никого?
Поклащам глава.
– Много добре – казва тя. Поема си дълбоко дъх. – Аз съм чирак в тайно братство, наречено Свещената матрица. То е на повече от петстотин години.
После уточнява:
– Откакто съществуват самите печатни книги.
Леле. Лапен просто чирак? Тя сигурно е на осемдесет години.
– Как сте влезли в него? – питам аз.
– Бях клиентка на Пенумбра – казва тя. – Посещавах книжарницата вече... шест-седем години. Един ден плащах за книгата си – спомням си го толкова ясно, когато мистър Пенумбра ме погледна в очите и каза: „Роузмари..." – мис Лапен наподобява добре гласа на Пенумбра, – „Роузмари, защо обичаш толкова много книгите?" И аз му казах: „Обичам ги, защото са тихи и мога да ги взема със себе си в парка" – присвива тя очи. – Той ме изгледа и не каза нищо. Тогава аз продължих: „Всъщност обичам книгите, защото са ми най-добрите приятели". Пенумбра се усмихна – той има чудесна усмивка, отиде към етажерките отзад, взе една стълба и се покатери по-високо, отколкото някога го бях виждала да се качва.
Разбира се.
– Дал ви е книга от Другия списък.
– Как го наричаш?
– О... Нали знаете, етажерките отзад. Кодираните книги.
– Всяка една от тях е codex vitae43 – каза тя, произнасяйки внимателно думите. – Да, мистър Пенумбра ми даде една, както и ключ за разшифроването й. Но ми каза, че това ще бъде единственият ключ, който някога ще ми даде. Трябваше да открия следващия сама, после друг и т.н.
Лапен се намръщи леко.
– Каза, че няма да отнеме много време и ще стана една от необвързаните, но за мен се оказа трудно.
Чакай малко.
– Необвързаните?
– Има три нива – каза тя и ги изреди, повдигайки тънките си пръсти: – Чирак, необвързан и обвързан. За да станеш един от необвързаните, трябва да разгадаеш Пъзела на Основателя. Това е книжарницата. Минаваш от книга на книга, разшифроваш ги, намираш ключа за следващата. Подредени са на рафтовете в определен ред. Като плетеница е.
Разбирам.
– Това е пъзелът, който разгадах.
Тя кимва, намръщва се и отпива от чая си. После казва, сетила се внезапно за нещо:
– Знаеш ли, някога бях компютърен програмист.
Няма начин.
– По времето, когато компютрите бяха големи и сиви като слонове. О, беше тежка работа. Ние бяхме първите, които правеха такива неща.
Невероятно.
– Къде сте работили?
– В „Пасифик Бел", надолу по „Сътър Стрийт" – махва тя в посока към центъра на града, – когато телефонът все още бе върхът на технологиите.
Мис Лапен се усмихва и изпърхва театрално с мигли.
– Знаеш ли, аз бях много модерна млада жена...
О, напълно съм убеден в това.
– Но е минало много време, откакто съм използвала подобна машина. Никога не ми е хрумвало да направя това, което си направил ти. Въпреки че тази работа – посочва към купчината книги и листове – се оказа голяма досада. – Мъчех се книга след книга. Някои от историите са добри, но други...
Тя въздъхва.
Отвън се разнася тропот на стъпки, грачещият хор на птиците, после силно тропане по вратата. Лапен ме поглежда с широко отворени очи. Тропането не спира. Вратата се тресе. Лапен се надига от креслото и отваря вратата. На прага стои Тиндъл, очите му гледат диво, косата му е разрошена, хванал се е за главата с едната ръка, другата е застинала във въздуха, вдигната за поредното потропване.
– Заминал е! – извиква той, спускайки се в стаята. – Заминал е за библиотеката! Как е възможно?
Обикаля бързо в кръг, повтаря думите си, нервна енергия струи от тялото му. Очите му се спират върху мен, но той самият не спира и не забавя крачката си.
– Заминал е! Пенумбра е изчезнал!
– Морис, Морис, успокой се – казва Лапен. Побутва го към креслото си, в което той се стоварва, свива се и продължава да кърши пръсти.
– Какво ще правим? Какво можем да направим?
Тиндъл млъква, после кимва с глава към мен:
– Ти можеш ли да ръководиш книжарницата?
– Чакайте малко – казвам аз. – Той не е мъртъв. Просто е... Нали казахте, че е заминал за някаква библиотека?
Изражението на Тиндъл подсказва друга история.
– Той няма да се върне – казва старецът, поклащайки глава.
– Няма да се върне, няма да се върне.
Онази смесица – но вече страхът бе в по-голяма степен в сравнение с любопитството, плъзва към стомаха ми. Чувството е лошо.