Бюрото е отрупано с компютри, но никой от тях не е произведен след 1987 г Има един стар TRS-80, свързан с квадратен кафяв телевизор. Има издължен „Атари" и един IBM PC с яркосиня пластмасова кутия. Има дълги кутии, пълни с дискети и купчини от дебели наръчници с изписани с едри букви заглавия:
ОТХАПИ ОТ „ЕПЪЛ"
ОСНОВНИ ПРОГРАМИ ЗА ЗАБАВЛЕНИЕ И ПРЕДПРИЕМАЧЕСТВО
МАЙСТОРСКИ КЛАС ПО ВИЗИКАЛК44
До компютъра IBM има дълга метална кутия, върху която са поставени две гумени чашки. До кутията има стар телефон с извита дълга слушалка. Мисля, че кутията е модем, вероятно най-древният на света; когато искаш да бъдеш онлайн, слагаш слушалката в тези гумени чашки, сякаш компютърът буквално се обажда на някого. Никога не съм виждал такъв с очите си, само в блоговете, които пускат статии от типа „можете ли да повярвате как са го правили някога". Направо съм замаян, защото това означава, че в някакъв период от живота си Пенумбра е бил част от киберпространството.
На стената зад бюрото има карта на света – много голяма и много стара. На нея не се виждат нито Кения, нито Зимбабве, нито Индия. Аляска е пусто пространство. В хартията са забити карфици с цветни глави. Бележат места като Лондон, Париж и Берлин. Има и върху Санкт Петербург, Кайро и Техеран. Както и още – сигурно са книжарници, малките тайни библиотеки.
Докато Оливър рови из купчина документи, аз включвам компютъра. Чува се силно тракане, после той изръмжава, събуждайки се за живот. Звучи като самолет, приготвящ се да полети; има силно боботене, после скърцане, после поредица от стакато бипкания. Оливър се стряска.
– Какво правиш? – прошепва той.
– Търся улики също като теб.
Не знам защо шепне.
– А ако откриеш някакви странни неща? – пита той, все още шепнейки. – Като порно...
На екрана на компютъра се появяват командите за начало. Няма проблем; мога да се справя с това. Когато се занимаваш с уебсайтове, попадаш на допотопни сървъри, работещи по начини, които не са се променили много от 1987 г. насам, така че се замислям с благодарност за „Нюбейгъл" и въвеждам няколко начални инструкции.
– Оливър – питам аз разсеяно, – занимавал ли си се с дигитална археология?
– Не – казва той, приведен над няколко чекмеджета. – Не се занимавам с нищо по-ново от двайсети век.
Малкият диск на архивния IBM е претъпкан с текстови файлове, надписани по неразгадаем начин. Когато отварям един, той се оказва пълен с хаотично подредени букви. Значи това или са сурови данни, или кодиран текст, или... Да. Това е една от книгите от Другия списък, една от онези, които Лапен нарече codex vitae. Мисля, че Пенумбра я е прехвърлил в своя компютър.
Има програма, наречена МЕТОДЪТ НА ОЙЛЕР. Вкарвам я вътре, поемам си дълбоко дъх, натискам клавиша return... И компютърът избипква възмутено. Яркозелени букви ми съобщават, че има грешки в кода – много. Програмата няма да тръгне. Може би никога не е тръгвала.
– Виж това – казва Оливър от другия край на стаята.
Навел се е над дебела книга, поставена върху кантонерката. Корицата й е кожена, надписът й е издълбан в нея като на дневниците и е PECUNIA45. Може би е личен дневник за всички пикантни подробности на издателския бизнес. Но не: когато Оливър я отваря, предназначението на книгата се разкрива. Това е счетоводна книга, всяка страница е разделена на две широки колони с по дузина тесни редове, като всеки ред е изписан с тънкия фин почерк на Пенумбра:
Фестина ленте къмпани – $10,847.00
Фестина ленте къмпани – $10,853.00
Фестина ленте къмпани – $10,859.00
Оливър прелиства страниците. Записванията са месец по месец, година след година, десетилетия наред. Значи това е нашият патрон: Фестина ленте къмпани трябва да е свързана по някакъв начин с Корвина.
Оливър Гроун е опитен археолог. Докато се правя на хакер, той е открил нещо полезно. Поемам по неговата следа, движейки се из стаята стъпка по стъпка, като търся някакви улики.
Има още една ниска кантонерка. Върху нея виждам речник, енциклопедия, смачкан брой на „Пъблишърс Уикли" от 1993 г., меню за храна за вкъщи от бирмански ресторант. Вътре има хартия, моливи, ластици, телбод.
На стената има почти празна закачалка – само тънък сив шал виси на една от куките. Виждал съм Пенумбра да го носи.
На най-далечната стена има снимки в черни рамки, точно до стълбището, което води до долния етаж. На едната е показана самата книжарница, но сигурно е заснета преди десетилетия: черно-бяла е, а улицата изглежда различно. Вместо клуб „Плячката" в съседство има ресторант, наречен „При Аригони", на масите отпред има бели покривки и свещи. На друга снимка, този път с цветовете, които се получаваха, когато човек снимаше на лента „Кодак", се вижда красива жена на средна възраст с къса руса коса, обвила ръце около една секвоя и усмихваща се към камерата.