Нийл слиза забързано по витото стълбище, махва ми и се ухилва. Носи плътно прилепнала по тялото сива тениска, а под нея – крайно неготини чисто изпрани дънки и крещящи маратонки „Ню Баланс" с дебели бели езици. Колкото и да си се развил, аутсайдерът шестокласник винаги дреме някъде дълбоко в теб.
– Нийл – обяснявам му аз, когато си придърпва стол, – трябва да отида утре в Ню Йорк.
– Защо? По работа?
Не, обратното на работата е.
– Моят шеф, възрастният човек, е изчезнал и аз се опитвам да го открия.
– Не съм изненадан – казва Нийл, присвивайки очи.
– Ти беше прав – допълвам аз. – Магьосници.
– Разказвай.
Той се намества удобно на стола си. Игор се появява отново и аз ставам, за да разкажа историята си. Излагам всичко случило се досега на Нийл. Представям го като сценарий за приключение от „Ракети и магьосници": сюжетът на историята, героите, мисията, на която трябва да поемем. Задругата е сформирана: имаме крадец (това съм аз) и магьосник (това е Кат). Сега се нуждаем от воин. (Защо всъщност всяка подобна задруга, поемаща на мисия и готова за приключения, се състои от магьосник, воин и крадец? Всъщност би трябвало членовете й да са магьосник, воин и богаташ. Иначе кой ще плати за всичките мечове, заклинания и хотелски стаи?) Очите на Нийл Грейваг. Знаех, че това ще е правилната реторична стратегия. Сега му показвам триизмерната книжарница с появяващия се под ъгъл образ на набръчкания и загадъчен Основател. Веждите му направо литват. Впечатлен е.
– Не знаех, че можеш да програмираш – казва той. Очите му са присвити, бицепсите му потрепват. Мисли. Накрая казва: – Искаш ли някой от моите хора да го погледне? Игор, виж това...
– Нийл, няма нужда. Графиката е без значение.
Игор вече се е навел над лаптопа ми.
– Мисля, че изглежда добре – коментира добронамерено. На екрана зад него гъстите мигли на Клеопатра трепват в синхрон.
– Нийл, трябва да отида в Ню Йорк. Утре – поглеждам го многозначително, влагайки в погледа си намека за дългогодишното ни приятелство. – И се нуждая от... воин.
Той се намръщва.
– Не мисля, че ще стане... Имам много работа тук.
– Но това е сюжет като за „Ракети и магьосници". Ти сам го каза. Толкова пъти сме си фантазирали такива неща? Сега се случва наистина.
– Знам, но ни предстои пускането на нов продукт и...
Понижавам глас:
– Не се дръж като страхливец, Нийлрийк Квартеронецо.
Това е удар в стомаха с кинжал, натопен в отрова, и двамата го знаем.
– Нийл... рийк47? – повтаря недоразбралият Игор.
Нийл ме изглежда намръщено.
– В самолета има уай-фай – казвам аз. – Няма да липсваш чак толкова на тези приятелчета.
Обръщам се към Игор:
– Нали?
Беларуският Бабидж48 се ухилва и поклаща глава.
Когато бях хлапак и четях фентъзи романи, мечтаех за секси момичета магьосници. Никога не съм мислел, че наистина ще срещна такова, но само защото не съм подозирал, че магьосниците ще ходят някой ден сред нас и ще ги наричаме просто „гугълци". Сега съм в стаята на едно такова секси момиче магьосник и двама седим на леглото й, опитвайки се да разрешим неразрешим проблем.
Кат ме бе убедила, че не можем да пресрещнем Пенумбра нагара „Пенсилвания". Има прекалено много открита територия, казва тя, прекалено много места, на които Пенумбра може да слезе от влака и да излезе на улицата. Математиката го доказва. Има единайсет процента шанс да го забележим, а ако се провалим, ще го изгубим завинаги. Това, от което се нуждаем, е място, на което знаем, че ще се появи със сигурност.
Най-добрата такава точка, естествено, би била самата библиотека. Но къде се намира домът на Свещената матрица? Тиндъл не знае. Лапен не знае. Никой не знае.
Обстойното търсене из гугъл не разкрива нито уебсайт, нито адрес на Фестина ленте къмпани. За период от сто години назад няма нито едно споменаване във вестниците, списанията или рекламите. Тези типове не просто не са в обсега на радара ни, те са направо в нелегалност.
Но все пак това трябва да е реално съществуващо място, нали? Място с входна врата. Дали е белязано по някакъв начин? Замислям се за книжарницата. На витрината, където е името на Пенумбра, има символ, същият, който е гравиран и на дневниците, и на счетоводната книга. Две отворени като книга длани. Имам го сниман на телефона си.
– Добро хрумване – казва Кат. – Ако го има на някоя сграда – на витрина или издълбан в камъка например, ще я намерим.
– Как? Като обиколим улица по улица целия Манхатън? Ще ни отнеме около... пет години.