Но не и с геритзун дисплей. Него трябва да си го откраднеш.
Пенумбра кимва.
– Това е добре известно на историците и както се оказва – повдига той вежди, – на продавачите в книжарниците. Може също да ви е интересно да научите, че работата на Грифо Геритзун е първоизточникът на богатството на нашето братство. Дори днес, когато издателите купуват този шрифт, те го купуват от нас.
И добавя по-тихо:
– И не го продаваме никак евтино.
Внезапно правя връзката: ФЛК „Тайп Фаундри" е Фестина ленте къмпани. Сектата на Пенумбра събира огромни суми от авторски права.
– Но ето я и същинската част от историята – продължава Пенумбра. – Алд Мануций е бил много повече от издател. Той е бил и философ, и учител. Бил е първият от нас. Той е основателят на братството на Свещената матрица.
Добре, това определено не са ни го преподавали в курса по типография.
– Мануций е вярвал, че в текстовете на древните автори се крият дълбоки истини и сред тях – отговорът на най-великия въпрос, който някога са си задавали хората.
Настава напрегнато мълчание, изпълнено с очакване. Прокашлям се.
– Кой е... най-великият въпрос, който някога сме си задавали?
Кат си поема шумно въздух и отговаря:
– Как да живеем вечно?
Пенумбра се завърта и я поглежда. Очите му са големи и ярки. Кимва.
– Когато Алд Мануций умира – казва той тихо, – приятелите и учениците му запълнили гробницата му с книги – копия на всички книги, които някога бил отпечатал.
Вятърът отвън блъска силно по вратата и тя се разтърсва на пантите си.
– Направили го, защото гробницата била празна. След смъртта на Алд Мануций не намерили тялото му.
Значи сектата на Пенумбра си има своя месия.
– Той оставил книга, която наричал codex vitae – книгата на живота. Книгата била кодирана и Мануций дал ключа за разшифроването й на един-единствен човек: своя най-добър приятел и сътрудник, Грифо Геритзун.
Поправка: сектата си има месия и първи апостол. Но поне апостолът е дизайнер на шрифтове. Яко. А този codex vitae... И преди съм чувал за него. Но Роузмари Лапен каза, че книгите от Другия списък са codex vitae. Объркан съм...
– Ние, учениците на Мануций, работим от векове, за да разшифроваме неговия codex vitae. Вярваме, че той съдържа всички тайни, които Мануций е открил, докато е изучавал древните автори – и най-вече най-великата от тях. Тайната на вечния живот.
Дъждът се плиска по прозореца. Пенумбра си поема дълбоко дъх.
– Вярваме, че когато тази тайна най-накрая бъде разгадана, всеки член на братството на Свещената матрица, който някога е живял на този свят... ще бъде възкресен.
Месия, апостол, възкресение. Програмата е пълна, всички точки в списъка са зачеркнати. В момента в представите ми Пенумбра е някъде на границата между очарователно странен възрастен господин и притеснително странен възрастен господин. Две неща накланят все още мнението ми към очарованието: първо, свенливата му усмивка, която не е усмивката на психически нестабилен човек, а микромускулите не лъжат; и второ, изражението на Кат. Тя е омагьосана. Предполагам, че хората вярват и на по-странни неща от това, нали? И президенти, и папи са вярвали на много по-странни неща от това.
– За колко членове на братството говорим? – пита Нийл.
– Не толкова много – казва Пенумбра, избутва стола си назад и се изправя, – че да не могат да се поберат в една-единствена стая. Хайде, приятели. Читалнята ви очаква.
CODEX VITAE
Вървим през дъжда, сгушили сме се под широкия черен чадър, зает от „Делфинът и котвата". Нийл го държи над нас – винаги воинът е този, който държи чадъра, Пенумбра крачи в средата, а Кат и аз сме се притиснали от двете му страни. Пенумбра не заема много пространство.
Стигаме до тъмния вход. Едва ли има място, което да е по-различно от книжарницата в Сан Франциско: при Пенумбра има стена от стъклени прозорци и отвътре струи топла светлина, тук – голи камъни и две мъждиви лампи. Пенумбра ни подканва, но това място сякаш казва: Ха, по-добре е да се разкараш оттук.
Кат бута вратата. Аз влизам последен и стискам окуражително ръката й, докато пристъпвам вътре.
Не съм готов за баналността на гледката, разкрила се пред нас. Очаквах гаргойли. Вместо това два ниски дивана и квадратна стъклена маса образуват малка чакалня. По масата са пръснати клюкарски списания. Точно срещу нас има бюро, а зад него седи младият мъж с голата глава, който тази сутрин бях видял на улицата. Облечен е със синя жилетка. Над него, на стената, с квадратни букви без серифи пише: