ФЛК
– Тук сме, за да се видим с мистър Декъл – казва Пенумбра на рецепциониста, който едва поглежда към нас.
Има врата от матирано стъкло и Пенумбра ни повежда към нея. Все още затаено очаквам гаргойли, но не: озоваваме се в застинало сиво-зелено пространство, прохладна савана с широки монитори, ниски прегради и черни офисни столове с извити облегалки.
Това е офис. Прилича на „Нюбейгъл". Флуоресцентната светлина жужи зад панелите на тавана. Бюрата са разположени на групи и повечето са заети от хората, които тази сутрин видях през бинокъла. Множеството от тях носят слушалки; никой не вдига глава от мониторите си. Над приведените рамене виждам екрани със служебна поща и отворена фейсбук страница.
Объркан съм. Това място е пълно с компютри. Проправяме си път измежду отделните кабинки. Всички офисни тотеми са издигнати наоколо: машината за кафе, бръмчащият малък хладилник, огромният многофункционален лазерен принтер, на който в момента свети в червено надпис „повреда". Има и бяла дъска, на която се забелязват полуизтрити надписи – следи от поколения работни срещи на екипа. Точно сега с яркосин маркер там пише:
ВИСЯЩИ СЪДЕБНИ ДЕЛА: 7!!!
Все очаквам някой да вдигне глава и да забележи малката ни процесия, но хората изглеждат погълнати от работата си. Тихото потракване по клавишите звучи като ударите на капките дъжд отвън. Чува се сподавен кикот от далечния ъгъл; поглеждам натам и виждам мъжа в зеления пуловер, който се подсмихва към екрана си. Той яде йогурт от пластмасова купичка. Мисля, че гледа някакъв клип. В периметъра има затворени офиси и конферентни зали, всичките с матирани стъклени врати и малки табелки с имена. Тази, към която се запътваме, е в най-далечния край на залата и на табелката пише:
Едгар Декъл/Специални проекти
Пенумбра хваща със слабата си ръка дръжката, почуква с другата веднъж по стъклото и отваря вратата.
Кабинетът е малък, но напълно различен от пространството отвън..
Очите ми се напрягат, за да свикнат с новия цветови баланс: тук стените са тъмни и с наситени оттенъци, със зелени тапети, на които има златисти извити форми.
Тук подът е от дърво; надига се и се спуска лекичко под обувките ми, а токовете на Пенумбра тракат тихо, когато се обръща, за да затвори вратата зад нас. Тук светлината е различна, защото идва от настолни лампи, а не от флуоресцентни крушки на тавана. И когато вратата се затваря, постоянно присъстващото тихо жужене изчезва, заменено от сладка тежка тишина. Тук има солидно бюро – съвършен двойник на онова в книжарницата на Пенумбра – и зад него седи първият мъж, когото видях на тротоара тази сутрин: Топчестия нос. Тук над делничните дрехи, с които бе на улицата, той носи черна мантия. Тя се спуска свободно на корема му, събрана отпред със сребърна игла – две ръце, отворени като книга.
Това вече е друго нещо.
Тук въздухът мирише различно. Мирише на книги. Зад бюрото, зад Топчестия нос, има отрупани етажерки, долепени до стената и стигащи чак до тавана. Но този кабинет не е много голям. Тайната библиотека на Свещената матрица явно е с капацитета на книжарница на някое регионално летище.
Топчестия нос се усмихва.
– Сър! Добре дошли – казва той и се изправя.
Пенумбра повдига ръце и му прави знак да седне пак. Топчестия нос насочва вниманието си към мен, Кат и Нийл.
– А кои са приятелите ви?
– Те са необвързани, Едгар – казва Пенумбра бързо. Обръща се към нас: – Ученици мои, това е Едгар Декъл. Той е пазител на вратата към Читалнята от колко... Едгар? Единайсет години вече?
– Точно единайсет – усмихва се Едгар.
Ние също се усмихваме, внезапно осъзнавам. Мъжът и кабинетът му ни действат като топло сгряващо питие след разходката в студения дъжд и обиколката из студените офисни кабинки. Пенумбра ме поглежда, в очите му светят пламъчета.
– Едгар бе служител в Сан Франциско също като теб, момчето ми.
Изпитвам леко замайване и смущение – познатото усещане, когато осъзнаеш, че светът е много по-малък, отколкото си предполагал, и че хората са много по-тясно свързани един с друг. Дали съм попадал на почерка на Декъл в някой от дневниците? Дали той е поемал нощната смяна? Декъл се усмихва също, после придобива престорено сериозен вид.
– Един съвет от мен. Някоя вечер ще станеш любопитен и ще се запиташ дали не трябва да провериш клуба в съседство.
Млъква.
– Не го прави.
Да, определено е поемал нощната смяна. Срещу бюрото има кресло – с висока облегалка, направено от лъскаво дърво – и Декъл прави жест към Пенумбра да седне. Нийл се навежда съзаклятнически и вдига пръст над рамото му назад към офиса, от който дойдохме.