Подът също е каменен, но гладък като стъкло. Квадратни дървени маси са поставени в правилни редици, една срещу друга, по цялото протежение на залата – до самия й край. Те са семпли, но здрави и върху всяка има по една огромна книга. Всички книги са черни и прикрепени към масите с дебели вериги, също черни.
Край масите има хора, седнали и изправени, мъже и жени в черни мантии като тази на Декъл, говорят, бърборят, спорят. Сигурно са едва дузина тук долу, но говорят толкова оживено, че мястото прилича на малка стокова борса. Звуците се сливат и заглушават взаимно: съскане на шепот, драскане на тебешир върху плоча. Кашляне и сумтене. Прилича най-много на класна стая, само че учениците са все възрастни хора и нямам никаква представа какво точно учат.
Етажерки се простират по дългия периметър на залата. Направени са от същото дърво като гредите и масите и са отрупани с книги. Тези книги, за разлика от онези на масите, са с цветни корици: червени и сини, и златисти, с подвързии от плат и кожа, някои са оръфани, други са чисто нови. Те са като защита срещу клаустрофобията; без тях тук, долу, чувството би било, сякаш си в катакомба, но заради редиците рафтове и цвета и текстурата, които придават облик на мястото, атмосферата е по-скоро уютна и приятна.
Нийл измърморва одобрително.
– Какво е това място? – пита Кат, докато потърква ръце, треперейки. Цветовете може и да са топли, но въздухът е вледеняващ.
– Последвайте ме – казва Пенумбра.
Той си пробива път между групичките облечени в черни мантии хора, струпани около масите. Чувам откъслечни разговори: „... Брито е проблемът тук...", казва висок мъж с руса брада, сочейки към дебелата черна книга на масата. „Той твърди, че всички операции трябва да са обратими, когато всъщност..." Загубвам гласа му, но долавям друг: „ ... прекалено си ангажиран със страницата като отделен елемент за анализ. Мисли за тази книга по различен начин – тя е наниз от герои, нали? Няма две измерения, а едно. Следователно...". Това е мъжът с бухало-подобното лице от тази сутрин, онзи с гъстите издадени вежди. Все още е приведен, все още носи косматата си шапка; облечен с мантията си, прилича сто процента на магьосник. Прави резки черти с тебешир на малка дъска.
Една верига се закача в крака на Пенумбра и издрънчава силно, когато той се освобождава от нея. Шефът ми се намръщва и измърморва:
– Това е абсурдно.
Следваме го тихо, малка опашка от черни овце. Рафтовете прекъсват само на няколко места: на две места и от двете страни на залата има врати, а веднъж, в края й, те отстъпват на голата каменна стена и на дървен подиум с катедра, издигнат под ярка лампа. Той е висок и изглежда някак страховито. Сигурно тук извършват ритуалните си жертвоприношения.
Докато минаваме, някои от хората в черни мантии поглеждат към нас и млъкват за миг; очите им са широко отворени. „Пенумбра", възкликват неколцина, усмихват се, протягат ръце към него. Той кимва и им се усмихва в отговор, здрависва се с всекиго. Повежда ни към празна маса близо до подиума, осветена от меката светлина на две лампи.
– Намирате се на много специално място – казва, докато се отпуска в един стол. Ние също сядаме, като повдигаме гънките на новите си мантии. Гласът му е много тих, едва доловим сред врявата: – Не бива никога да говорите за него или да разкривате къде се намира, на никого.
Всички кимваме едновременно. Нийл прошепва:
– Това е изумително.
– О, самата зала не е особено специална – казва Пенумбра. – Да, определено е стара. Но всяко подземие е същото: мрачна стая, изградена под земята, студена и суха. Нищо забележително.
Прави пауза.
– Всъщност съдържанието й прави тази зала специална.
Намирахме се в тази изпълнена с книги изба от три минути и вече бях забравил напълно, че останалият свят съществува. Бях готов да се обзаложа, че това място е изградено, за да издържи ядрена война. Някоя от тези врати сигурно водеше до стая, пълна с консерви боб.
– Тук има две съкровища – продължава Пенумбра. – Едното е колекция от много книги, а другото е една-единствена книга.
Повдига костеливата си ръка и я поставя върху окования към масата том, същия като на останалите маси. На корицата му с високи сребристи букви е изписано:
МАНУЦИЙ
– Това е книгата – казва Пенумбра. – Това е онзи codex vitae, написан от Алд Мануций. Той не може да бъде намерен никъде другаде освен в тази библиотека.
Чакай.