– Ние не се отнасяме безотговорно към книгите си, Аякс – прекъсва го Корвина. – Тук не ги губим.
– О, един дневник едва ли може да се сравнява със самия codex vitae на Основателя. А и не е загубен. Просто си намираш извинения...
– Защото ми ги предоставяш толкова усърдно – казва равнодушно Корвина. Гласът му е небрежен, но отеква из залата. Сега Читалнята е притихнала. Никой от хората в черни мантии не говори, не се движи, вероятно дори не дишат. Корвина събира длани зад гърба си – поза на учител.
– Аякс. Радвам се, че се върна, защото взех решение и исках да ти го съобщя лично.
Мълчание, после някак състрадателно накланяне на глава.
– Време е да се върнеш в Ню Йорк.
Пенумбра трепва.
– Трябва да ръководя книжарницата.
– Не, това не може да продължава – разтърсва глава Корвина. – Не и ако е пълна с книги, които нямат нищо общо с нашето дело. Не и препълнена с хора, които не знаят нищо за нашата отговорност.
Е, не бих казал, че тя някога е била „препълнена". Пенумбра стои безмълвно, очите му са сведени към пода, челото му е свъсено и покрито с бръчки. Сивата му коса се издига на главата му като облак от разпилени мисли. Ако я обръсне, може би ще изглежда също толкова лъскав и впечатляващ като Корвина.
А може би не.
– Да, имам и други книги – казва най-накрая Пенумбра. – Правя го от десетилетия. Също като нашия учител преди мен. Знам, че не си забравил това. Знаеш, че половината ми чираци са дошли при мен, защото...
– Защото критериите ти са прекалено ниски – прекъсва го Корвина. Погледът му се плъзга към Кат, после към Нийл и мен. – Каква полза имаме от необвързани, които не подхождат сериозно към работата ни? Те ни правят по-слаби, не по-силни. Излагат всичко на риск.
Кат се намръщва. Бицепсите на Нийл пулсират.
– Прекарал си прекалено много време в пустошта, Аякс. Върни се при нас. Прекарай времето, което ти остава, сред своите братя и сестри.
Пенумбра се намръщва.
– В Сан Франциско има чираци и необвързани. Много.
Гласът му внезапно е станал дрезгав, очите му са вперени
в моите. Виждам, че го боли, и знам, че мисли за Тиндъл, за Лапен и за останалите, за мен и за Оливър Гроун.
– Навсякъде има чираци – казва Корвина и махва пренебрежително с ръка. – Необвързаните ще те последват тук. Или пък няма. Но Аякс, искам да съм пределно ясен. Фестина ленте къмпани повече няма да подкрепя финансово книжарницата ти. Няма да получиш нищо от нас.
В Читалнята цари мъртва тишина: не се чува никакво шумолене, никакво потракване. Черните мантии са забили глави в книгите си, но слушат всичко.
– Имаш избор, приятелю – казва кротко Първия читател, – и аз се опитвам да ти помогна да го видиш ясно. Вече не сме млади, Аякс. Ако се посветиш отново на нашето дело, все още имаш време да извършиш велики подвизи. Ако ли не – очите му се присвиват, – е, тогава можеш да пропилееш оставащото ти време там, навън, както си пожелаеш.
Поглежда настоятелно Пенумбра – това е загрижен поглед, но определено покровителствен и снизходителен – и повтаря за последно:
– Върни се при нас.
Обръща се и се запътва обратно към широкото стълбище, а мантията с червените ивици се вее зад него. Разнася се шум от драскане по дъски и разлистване на страници, когато поданиците му се заемат отново да имитират съсредоточена отдаденост на задачите си.
***
Когато напускаме Читалнята, Декъл подновява предложението си за кафе.
– Ще ни е нужно нещо по-силно от това, момчето ми – казва Пенумбра, докато се опитва да наподоби усмивка и почти – но не съвсем – успява. – Много бих искал да си поговоря с теб тази вечер... Къде? – обръща се той към мен.
– „Нортбридж" – намесва се Нийл. – На 29-а улица и „Бродуей".
Там сме се настанили, защото Нийл познава собственика.
Оставяме мантиите си, вземаме телефоните си и изминаваме обратния път през сиво-зелените отделения на Фестина ленте къмпани. Докато маратонките ми скърцат по петнисто-кафявия корпоративен под, ми хрумва, че сигурно крачим точно над Читалнята – на практика вървим по тавана й. Не мога да определя на колко метра под земята е тя. Шест метра? Дванайсет?
Собственият codex vitae на Пенумбра е някъде там, долу. Не го видях – но е на някоя от тези лавици, една обикновена корица сред многото други. Но в съзнанието ми той е много по-голям и по-важен от подвързания в черно МАНУЦИИ.
Вървим припряно, следвани от сянката на ултиматума на Корвина, и ми се струва, че Пенумбра може би остави там, назад, нещо много ценно за него.
Един от кабинетите по коридора е по-голям от другите, матираната му стъклена врата е някак встрани от останалите. Сега виждам ясно името на табелката: