На връщане спираме в един магазин, където се продават и нелегални стоки и купуваме две евтини дигитални камери. После изминаваме пътя до „Нотрбридж" по улиците на долен Манхатън. Нийл носи кутията от пица, аз влача торбата с камерите, която се удря при движение в коляното ми. Имаме всичко, от което се нуждаем. МАНУЦИИ ще бъде наш.
Градът е оживен светещ вихър от префучаващи коли и магазини. Такситата надуват клаксоните си под уличните лампи, светещи със златиста светлина; дълги колони от купувачи трополят нагоре и надолу по „Пето авеню". На всеки ъгъл има хаотични тълпи, хора се смеят, пушат и продават дюнери. Сан Франциско е хубав град, също и красив, но никога не е толкова буден и жив. Вдишвам дълбоко – въздухът е студен и остър, наситен с мириса на тютюн и загадъчни храни – и се замислям за предупреждението на Корвина към Пенумбра: Можеш да пропилееш оставащото ти време там, навън... Исусе. Безсмъртие в препълнена с книги катакомба под земята или смърт тук, сред всичко това? Аз избирам смъртта и дюнерите, благодаря. А Пенумбра? Някак си и той ми прилича по-скоро на светски човек. Сещам се за книжарницата му с големите стъклени витрини. Спомням си първите му думи към мен – „Какво търсиш из тез лавици, момче?", произнесени с широка приветлива усмивка.
Някога Корвина и Пенумбра са били най-добри приятели; онази снимка е доказателство за това. Корвина сигурно е бил много различен... Буквално съвсем различен човек. В какъв момент става това? В какъв момент даваш на някой човек друго име? Съжалявам, не, вече не може да си Корвина. Отсега ще бъдеш Корвина 2.0 – съмнителен ъпгрейд. Замислям се за младия мъж на онази стара снимка, вдигащ одобрително палец. Дали е изчезнал завинаги?
– Наистина мисля, че е по-добре кинаджията да е жена – казва Нийл. – Сериозно. Трябва да вложа повече пари в тази фондация. Досега съм дал само една субсидия и тя беше за братовчедка ми Сабрина.
Млъква.
– Струва ми се, че това даже май е незаконно.
Опитвам се да си представя Нийл след четирийсет години: плешив, с костюм, съвсем различен човек. Опитвам се да си представя Нийл 2.0 или Нийл Ша, бизнес ментора, Нийл, с когото вече не съм приятел – но просто не мога.
Връщаме се в „Нортбридж", където с изненада откривам Кат и Пенумбра, седнали заедно на ниските диванчета, потънали в разговор. Кат размахва ръце въодушевено, а Пенумбра се усмихва и кима, сините му очи искрят. Когато Кат вдига глава към мен, тя също се усмихва.
– Имам втори имейл – изстрелва. После млъква, но лицето й грее и тя очевидно не може да задържа и миг повече това, което иска да ми каже. – Разширили са състава на МП до 128 души... И аз съм един от тях.
Мускулчетата на лицето й подскачат и тя почти изпищява:
– Избрана съм!
Ченето ми буквално увисва. Кат скача и ме прегръща, аз я прегръщам и двамата се завъртаме в кръг в суперякото фоайе на „Нортбридж".
– Какво означава това? – пита Нийл, като поставя кутията от пица на масата.
– Според мен означава, че този страничен проект току-що получи допълнителна – и то доста сериозна, подкрепа – казвам аз, а Кат размахва ръце във въздуха.
За да отпразнуваме успеха й, четиримата се настаняваме в бара на хотела, който е облицован с тънки матови черни интегрални схеми. Сядаме на високите столчета и Нийл купува питиета за всички. Отпивам от нещо, наречено „Синият екран на смъртта"60, което наистина е с неоновосин цвят, с ярка светлина, излизаща от светодиодите във вътрешността на ледените кубчета.
– Така, нека да уточня – ти си една от сто двайсет и осемте изпълнителни управители на „Гугъл"? – пита Нийл.
– Не съвсем – казва Кат. – Ние си имаме СЕО, но компанията е прекалено гигантска, за да се ръководи само от един човек, затова екипът на Мениджърите на продукти помага в тази задача. Нали знаеш... Вземаме решения дали трябва да навлезем на онзи пазар, дали да придобием някоя компания...
– Човече! – подскача Нийл от стола си. – Придобий мен!
Кат се разсмива.
– Не съм сигурна, че триизмерните цици...
– Не става дума само за цици! – казва Нийл. – Правим цялото тяло. Ръце, крака, делтоидни мускули, каквото кажеш.
Кат само се усмихва и отпива от питието си. Пенумбра поклаща чашата си от дебело стъкло, пълна със златист скоч. Обръща се към Кат.
– Мило момиче, мислиш ли, че след сто години „Гугъл" още ще съществува?
Тя се умълчава за няколко секунди, после кимва решително.
– Да, така мисля.
– Знаеш ли, някои прочути членове на Свещената матрица са били много добри приятели с един млад мъж, който основал компания с подобна амбиция. И той казал абсолютно същото.