В офиса на Декъл пропускам частта с преобличането и прибирам телефона си на сигурно място в джоба си. Натискам внимателно рафтовете и с изненада установявам, че те се разделят с голяма лекота, безшумни и почти безтегловни. Всичко върви по мед и масло, тайният път ме очаква напред.
В пълен мрак.
Внезапно начинанието започва да ми се струва доста различно. До този момент все още си представях Читалнята такава, каквато я видях вчера следобед: ярка, оживена и ако не гостоприемна, то поне добре осветена. Сега буквално се взирам в черна дупка. Това е космическа формация, от която нито материя, нито енергия е успявала да избяга, а аз се каня да встъпя право в нея. Навеждам челника си.
Явно ще отнеме известно време.
Трябваше да попитам Декъл за ключовете за осветление. Защо не попитах Декъл за ключовете за осветление?
Стъпките ми отекват продължително. Извървявам прохода и стигам до Читалнята: и в нея цари непрогледен мрак, най-тъмната пустош, в която някога съм пристъпвал. Освен това е смразяващо студено.
Правя крачка напред и решавам да държа главата си сведена, не вдигната, защото, когато гледам надолу, светлината от челника се отразява в гладкия каменен под, а когато погледна нагоре, изчезва в нищото.
Искам да сканирам книгите и да се разкарам от това място. Първо трябва да намеря една от масите. Те са дузина, едва ли ще е проблем.
Започвам, като претърсвам периметъра на залата, прокарвайки пръстите си по рафтовете. Усещам грапавината на гръбчетата на книгите, докато вървя. Другата ми ръка е протегната и проучвам с нея района, както правят мишките с мустаците си. Надявам се, че тук няма мишки.
Ето. Лъчът на челника ми хваща ръб на маса и после виждам дебелата черна верига и окованата с нея книга. На корицата са гравирани високи сребристи букви, които се отразяват ярко обратно към мен: МАНУЦИИ.
Изваждам от чантата си първо лаптопа, а после и частите на скенера. Процесът на сглобяването е по-труден в мрака и аз се мотая с процепите и „ушичките" прекалено дълго, защото се боя да не скъсам картона. След това вадя и камерите и пробвам едната. Светкавицата избухва и за една микросекунда осветява цялата зала, а аз веднага горко се разкайвам за това, защото съм заслепен и пред очите ми изплуват лилави петна. Премигвам и чакам да дойда на себе си, като междувременно се чудя дали наистина тук има мишки и/или прилепи, и/или минотаври.
МАНУЦИИ е наистина гигантски. Дори да не бе привързан с верига към масата, не знам как някой би могъл да го изнесе оттук. Налага се да го хвана с две ръце в доста странна прегръдка, за да го поставя в скенера. Опасявам се, че картонът няма да понесе тежестта му, но тази нощ физиката е на моя страна. Дизайнът на Мрънкалото издържа.
И така, започвам да сканирам. Прелиствам, святкам, щракам. Книгата е като събратята си от Другия списък: плътна матрица от кодирани букви и символи. Прелиствам, святкам, щракам. Втората страница е същата като първата, третата – също, и т.н., и т.н. Изпадам в транс, обръщам широките монотонни страници и ги обработвам. Прелиствам, святкам, щракам. Мрачните букви на МАНУЦИИ са единственото нещо, което съществува във Вселената; между присвятканията на камерите виждам само замайващия мрак. Напипвам с пръсти следващата страница.
Нещо помръдва в тъмнината. Дали има и друг тук, долу? Нещо току-що разтресе масата.
Ново помръдване. Опитвам се да кажа „Кой е тук?", но думите засядат на пресъхналото ми гърло и оттам излиза тихо грачене.
Ново помръдване. После, преди да имам време да формулирам ужасяваща теория за Рогатия пазител на Читалнята – очевидно звероподобната версия на Едгар Декъл, следва ново разтърсване, пещерата изръмжава, истински тътен, и аз се хващам за скенера, за да го задържа изправен. Залива ме вълна на облекчение, защото осъзнавам, че това е просто метрото, носещо се под скалите в съседство. Шумът отеква и се превръща постепенно в тихо боботене далече в тъмнината. Най-накрая заглъхва напълно и аз продължавам да сканирам.
Прелиствам, святкам, щракам.
Минават много минути, а може би дори повече от минути и изпадам във вцепенение. Може би е, защото не вечерях и кръвната ми захар е паднала, или пък заради факта, че стоя сам във вледеняващо студена, непроницаемо тъмна подземна пещера. Но каквато и да е причината, резултатът е реален: усещам убийствено ясно глупостта на цялото това начинание, абсурдността на тази секта. Книга на живота? Това едва ли може да се нарече дори „книга". „Хроники на драконовата песен", III част, е много по-добра книга от тази.