Прелиствам, святкам, щракам.
Разбира се: не мога да я прочета. Бих ли казал същото за някоя книга на китайски, корейски или иврит? Големите Тори в еврейските храмове изглеждат по същия начин, нали? Прелиствам, святкам, щракам – плътни решетки от неразгадаеми символи. Може би всичко е заради собствените ми ограничения. Може би е, защото не разбирам какво точно сканирам. Прелиствам, святкам, щракам. А ако можех да го прочета? Ако можех да погледна страницата и нали разбирате, да схвана шегата? Да прозра кой е убиецът преди края?
Прелиствам, святкам, щракам.
Не. Докато отгръщам страниците на този кодиран кодекс, осъзнавам, че книгите, които обичам най-много, са като просторни открити градове с всевъзможни места за мотаене из тях. Това нещо е крепост без преден вход. Трябва да се изкачиш по стената, вкопчвайки се в камък след камък. Студено ми е, уморен съм и съм гладен. Нямам представа колко време е минало. Имам чувството, че съм прекарал целия си живот в това подземие и само понякога съм сънувал далечни слънчеви улици.
Прелиствам, святкам, щракам. Прелиствам, святкам, щракам. Ръцете ми са студени птичи нокти, извити и схванати, сякаш цял ден съм играл на видеоигри.
Прелиствам, святкам, щракам.
Това е ужасна видеоигра.
Най-накрая приключвам. Сплитам пръсти и ги опъвам назад, в пустото пространство. Подскачам и прикляквам, като се опитвам да докарам костите и мускулите си отново в някаква нормална човекоподобна конфигурация. Не се получава. Коленете ме болят. Гърбът ми е схванат. Остри пулсиращи болезнени лъчи минават от пръстите нагоре по китките ми. Надявам се да не е траен ефект.
Разтърсвам глава. Наистина съм замаян. Трябваше да си донеса нещо сладко за хапване. Внезапно осъзнавам с абсолютна сигурност, че гладната смърт в тъмна като ада пещера е най-ужасният начин да умреш. Това ме подсеща за всички тези книги на живота, разположени по протежението на стените, и ме побиват тръпки. Колко ли мъртви души седят тук – и чакат – на тези лавици край мен?
Една от тези души е по-важна за мен от другите. Време е да осъществя и втората си мисия.
Делото на живота на Пенумбра, неговият codex vitae е тук. Студено ми е, треперя и искам да напусна това място, но дойдох тук, за да освободя не само Алд Мануций, но и Аякс Пенумбра.
Искам да изясня: не вярвам в тези неща. Не вярвам, че която и да е от тези книги може да донесе безсмъртие на някого. Току-що си проправих със зъби и нокти пътя си из една от тях; това е плесенясала хартия, подвързана с плесенясала кожа. Това е купчина мъртво дърво и купчина мъртва плът. Но ако Пенумбра наистина го смята за делото на своя живот – ако наистина е излял всичко научено, цялото си познание в тази едничка книга, тогава, нали разбирате, мисля, че някой трябва да му пази гърба.
Може и да е изстрел в тъмното, но никога няма да имам този шанс отново. Затова започвам да обхождам периметъра, като се навеждам настрани и се опитвам да прочета имената по гръбчетата. Един поглед ме убеждава, че не са подредени по азбучен ред.
Не, разбира се, че няма да са. Подредбата сигурно следва някакъв супертаен вътрешносектантски ранг или любимото число на автора, или някаква загадъчна система, или нещо подобно. Така че просто минавам от рафт на рафт, все по-навътре и навътре в мрака.
Разнообразието при книгите е невероятно. Някои са дебели, други тънки; някои са високи като атласи, други са квадратни като книжки джобен формат. Дали има логика в това; дали е някаква форма на ниво на статус, закодиран във формата на книгата? Някои са подвързани с обикновена хартия, други с кожа, а има и материали, които май не познавам. Една сияе ярко на светлината от челника ми, подвързана с тънко алуминиево фолио.
Тринайсет етажерки без следа от ПЕНУМБРА и се опасявам, че съм го пропуснал. Лъчът на челника е тесен и не виждам всяко гръбче, особено онези, които са най-ниско, близо до пода...
Празно пространство на рафта. Не, при по-внимателно вглеждане осъзнавам, че не е празно, а черно. Черна книга, а името все пак се забелязва на гръбчето:
МОФАТ
Не може да бъде... Кларк Мофат, авторът на „Хроники на драконовата песен"? Не, не може да бъде.
Издърпвам книгата и когато я изваждам, тя се разпада. Кориците се държат заедно, но част от потъмнелите страници са се откъснали и се разпиляват по пода. Изсъсквам „Мамка му!" и пъхам каквото е останало обратно на рафта. Може би това имат предвид под „изгаряне". Книгата е съсипана, просто потъмняла, наистина овъглена корица. Може би е предупреждение.
Ръцете ми са изцапани, лепкави от саждите. Потърквам ги една в друга и частици от МОФАТ се посипват по пода. Може би е някой дядо или втори братовчед на онзи Мофат. На света със сигурност има повече от един Мофат.