Навеждам се, за да прибера разпилелите се листове, и лъчът на челника ми улавя книга – висока и тънка, със златни букви, минаващи по дължината на цялото гръбче:
ПЕНУМБРА
Ето го. Едва събирам сили да го докосна. Тук е, намерих го, но внезапно се притеснявам, сякаш ще навляза в някакво прекалено интимно място, като че ли ще надникна в данъците на Пенумбра или в чекмеджето с бельото му. Какво ли има вътре? Каква история разказва?
Докосвам с пръст върха на книгата и бавно я накланям от рафта. Тази книга е красива. По-висока и по-тънка от съседите си, със супертвърди ръбчета на подвързията. Размерите й ми напомнят повече за голяма детска книжка, отколкото за окултен дневник. Корицата е светлосиня, точно като цвета на очите на Пенумбра, със същото вътрешно сияние: цветът се променя и блещука на светлината от челника. На допир е мека.
Остатъците от МОФАТ са тъмни мазни петна под краката ми и няма да позволя същото да се случи и с тази книга, каквото и да ми струва това. Ще сканирам ПЕНУМБРА.
Отнасям безценния codex vitae на моя бивш работодател обратно до „Мрънкотрон" 3000 и – защо съм толкова нервен? – разгръщам първата страница. Разбира се, и тук е същата каша като в останалите книги. И този codex vitae не е по-четивен от другите.
Тъй като е толкова тънък – само малка частица от МАНУЦИИ, – не би трябвало да ми отнеме много време, но установявам, че го разгръщам по-бавно, опитвам се да разбера нещо, каквото и да е, от тези страници. Опитвам се да успокоя погледа си, да го разфокусирам, и буквите се превръщат в размазани сенки. Отчаяно искам да видя нещо в тази мешавица – честно, искам нещо магическо да се случи. Но не: ако искам да прочета опуса на своя странен възрастен приятел, трябва да се присъединя към сектата му. Няма никакви достъпни истории в тази тайна библиотека на Свещената матрица…
Отнема ми повече време, отколкото предполагах, но най-накрая приключвам и страниците на ПЕНУМБРА са в безопасност на твърдия диск. Чувствам, че съм постигнал нещо важно – дори повече, отколкото с МАНУЦИЙ. Затварям лаптопа, промъквам се до мястото, откъдето съм взел книгата – белязано от останките на МОФАТ по пода – и пъхам блещукащия син codex vitae на лавицата.
Потупвам гръбчето и казвам:
– Спете спокойно, мистър Пенумбра.
И тогава лампите светват.
Заслепен съм и вцепенен, мигам замаяно и паникьосано. Какво стана току-що? Да не включих алармата? Да не щракна някакъв таен капан, приготвен за промъкващи се като мен крадци?
Изваждам телефона от джоба си и като полудял почвам да натискам екрана му, за да го включа. Почти осем сутринта е. Как се случи това? Колко време съм обикалял из пътеките между рафтовете? Колко време съм сканирал ПЕНУМБРА?
Лампите светят, а вече чувам и глас.
Когато бях малък, имах домашен любимец – хамстер. Той сякаш винаги се страхуваше от абсолютно всичко – постоянно трепереше и се щураше налудничаво. Това направи неговият стопанин крайно нещастен през осемте месеца на съвместното им съжителство.
Сега за първи път в живота си на сто процента се идентифицирам с Пухчо Макфлай и му съчувствам. Сърцето ми почва да бие с хамстеровска скорост и се оглеждам ужасено из залата, търсейки някакъв изход. Ярките лампи са като прожектори, осветяващи затворнически двор. Виждам ръцете си и купчината от обгорени страници в краката ми, виждам и масата с лаптопа ми и скелета на скенера върху нея.
Виждам също и тъмната сянка на вратата на насрещната стена на пещерата.
Спринтирам към лаптопа, грабвам го, после хващам и скенера – смачквам картоните под мишница – и се спускам към вратата. Нямам представа накъде води, може би към консервите с боб?, но вече чувам гласове – множествено число.
Пръстите ми се обвиват около дръжката на вратата. Затаявам дъх – моля те, моля те, бъди отворена – и натискам надолу. Бедният измъчен Пухчо Макфлай никога не е изпитвал облекчението, което тази врата ми донася. Шмугвам се в нея и я затварям зад себе си.
От другата страна също е тъмно. Стоя вцепенен около минута с опрян на вратата гръб и стискам нелепия си товар в ръце. Мъча се да дишам отново, пък било и с хриптене, и умолявам хамстерското си сърце – моля те, моля те, забави.
Зад мен се чува шум от движение и разговори. Вратата не е вдълбана плътно в каменната си рамка; прилича по-скоро на онези стъклени кабинки в баните, през които може да се види от другата страна. Но поне ми дава възможност да оставя скенера, да се отпусна на студения гладък под и да надзърна през двата сантиметра процеп отдолу.