Черните мантии изпълват Читалнята. Вече има дузина и още слизат по стълбището. Какво става? Да не би Декъл да е забравил да провери календара? Да не би да ни е предал? Да не е точно днес ежегодната им обща сбирка?
Изправям се, все още приседнал на пода, и правя това, което се предполага да направи първо човек, изпаднал в спешна ситуация, т.е. пращам есемес. Нямам късмет. На телефона ми се появява сигнал, че липсва обхват дори когато ставам, надигам се на пръсти и го повдигам към тавана.
Трябва да се скрия. Ще си намеря малко местенце, ще се свия на кълбо и ще изчакам до вечерта, когато ще се измъкна навън. Да, ще имам проблем с глада и жаждата, може би с ходенето до тоалетна... но ще му мисля, когато му дойде времето. Очите ми отново са свикнали с мрака и с челника си мога да огледам пространството край себе си особено ако го размахам в кръг. Оказва се малка стаичка с нисък таван, пълна с някакви неразличими в тъмнината неща, струпани едно върху друго. В мрачината гледката ми прилича на сцена от научнофантастичен филм: има предмети с остри метални ребра и дълги тръби, стигащи до тавана.
Все още си проправям път напред, опипвайки с ръце наоколо, когато се чува леко щракане откъм вратата, което веднага ме връща в хамстерския режим. Спускам се напред и се скривам зад един от тъмните силуети. Нещо ме сръгва в гърба и протягам ръка, за да го проуча – това е желязна пръчка, болезнено студена и прашна на пипане. Мога ли да фрасна черната мантия с пръчката? Къде ще го фрасна? В лицето? Не съм сигурен, че мога да фрасна някого в лицето. Аз съм крадец, не воин.
Мека светлина облива стаята и виждам застаналата на прага, в рамката на вратата, фигура. Това е доста закръглена фигура.
Едгар Декъл.
Той се мушва вътре и се чува плискащ звук. Носи парцал и кофа, които държи непохватно с една ръка, докато с другата опипва стената. Разнася се тихо жужене и стаята е залята от оранжева светлина. Присвивам очи и правя гримаса.
Декъл ахва рязко, когато ме вижда сведен в ъгъла, стиснал желязната пръчка като някаква готска бейзболна бухалка. Разтваря широко очи.
– Трябваше отдавна да си си тръгнал! – изсъсква той.
Решавам да не му разкривам, че съм бил разсеян от МOФАТ и ПЕНУМБРА.
– Беше много тъмно – оправдавам се аз.
Декъл с трясък оставя парцала и кофата на пода. Въздъхва и попива потта от челото си с черния ръкав на мантията си. Свалям пръчката. Сега виждам, че съм се бил свил до голяма пещ; пръчката е ръжен.
Оглеждам сцената и тя вече не е като от научнофантастична история. Заобиколен съм от печатарски машини. Те са като бегълци от различни епохи: има стара „Монотайп" с безброй копчета и лостове; широк тежък цилиндър, разположен върху дълга лента, и нещо, излязло направо от гаража на Гутенберг – тежък огънат дървен блок с огромна спирала, приличаща на тирбушон, стърчаща отгоре му.
Има метални печатарски каси и шкафчета. На широка по-очукана маса има инструменти, свързани с печатарския занаят: обемисти книжни тела и високи макари с дебели конци. Под масата се виждат тежки вериги, нагънати на купчини. Пещта до мен има широка открита решетка, а над нея се подава дебела тръба, която изчезва в тавана.
Тук, дълбоко под улиците на Манхатън, съм открил най-странната печатница в света.
– Но успя, нали? – прошепва Декъл.
Показвам му твърдия диск в кутията от „Байсикъл".
– Успял си – ахва той. Шокът му не трае дълго; Едгар Декъл бързо се овладява.
– Добре. Мисля, че можем да се справим. Мисля, че... – кима сам на себе си. – Нека само да взема тези – повдига той три тежки, напълно еднакви книги от масата – и веднага се връщам. Пази тишина, не мърдай.
Придържа книгите, долепени до гърдите си, и се отдалечава по пътя, откъдето бе дошъл, оставяйки все така светнато.
Чакам и оглеждам печатарската стая. Подът е красив: мозайка от букви, всяка разположена на отделна плочка, дълбоко гравирана. Азбука в краката ми. Има една метална каса, много по-голяма от другите. В горната й част виждам познат символ: две отворени като книга ръце. Защо организациите изпитват нужда да бележат всичко, което притежават, със своите знаци? Като куче, което пикае до всяко дърво. В „Гугъл" са същите. В „Нюбейгъл" не бяха по-различни.
Напъвам се и с две ръце повдигам капака на касата. Вътре пространството е разделено на отделения – някои дълги, други широки, трети – идеален квадрат. Във всички има ниски купчинки с метални форми: малки ръбати триизмерни букви, каквито се подреждат в печатарската преса, за да се получат думи, параграфи, страници и книги. И внезапно осъзнавам какво е това.