Това е геритзун.
Вратата щраква отново и аз се обръщам, за да погледна: Декъл стои там, пъхнал ръце в мантията си. За миг ме обхваща съмнение, че ни е изиграл, че все пак ни е предал, че сега е пратен, за да ме убие. Той ще свърши мръсната работа на Корвина – може би ще строши черепа ми с пресата на Гутенберг. Но ако възнамерява да извърши убийство на колега продавач, определено е добър актьор: изражението на лицето му е открито, приятелско, лице на съзаклятник.
– Това е наследството ни – казва Декъл, кимайки към касата с геритзун. – Невероятно, нали?
Приближава до мен спокойно, сякаш просто си се мотаем тук, дълбоко под повърхността на земята, и посяга, за да погали с пухкавите си розови пръсти печатарския шрифт. Вдига едно а, после е и го задържа пред себе си на височината на очите си.
– Най-използваните букви в азбуката ни – казва той, като го завърта и оглежда. Намръщва се. – Наистина са доста захабени.
Метрото изръмжава през скалата някъде наблизо и цялата стая се разтърсва. Буквичките на шрифта геритзун потракват и се разместват; има малка лавина от а-та.
– Не са останали много от тях – казвам аз.
– Износени са – казва Декъл и хвърля е-то обратно в отделението му. – Понякога чупим букви, но не можем да правим нови. Оригиналите са изгубени. Една от големите трагедии на нашето братство.
Поглежда ме.
– Някои хора смятат, че ако сменим печатарските калъпи, новите codex vitae няма да бъдат валидни. Те мислят, че сме обвързани завинаги с геритзун.
– Можеше да е и по-зле – казвам аз. – Вероятно е най-добре...
От Читалнята се разнася шум; гласът на звънка камбанка отеква продължително из залата. Очите на Декъл присветват.
– Това е той. Време е да тръгвам.
Нежно затваря касата, посяга зад гърба си към кръста си, прикрит от мантията, и изважда нагънат черен плат. Още една мантия.
– Облечи я – казва той. – Бъди тих. Движи се в сенките.
ОБВЪРЗВАНЕ
Групичка черни мантии, около дузина души, са се струпали в края на залата близо до дървения подиум с висока катедра. Това ли са всички? Разговарят и си шушукат, разместват столове и маси. Подреждат мястото за представление.
– Хора, хора! – провиква се Декъл. Черните мантии се разделят и му правят път. – Кой е вкарал кал с обувките си? Вижте тези следи. Вчера мих пода с парцал.
Вярно е: подът блести като стъкло, отразява цветовете на кориците по рафтовете, но с по-бледи пастелни тонове. Красиво е. Камбанката прозвучава отново, отеква из пещерата и се връща като многогласен хор. Черните мантии се подреждат пред подиума, обърнати с лице към един човек, който, разбира се, е Корвина. Заставам точно зад висок русокос учен. Лаптопът и останките от скенера са пъхнати на сигурно място в чантата ми, която съм преметнал през рамо и съм прикрил под новата си черна мантия. Свеждам глава. Тези роби наистина би трябвало да имат качулки.
На катедрата пред Първия читател има купчинка книги, върху които сега той потупва с яките си пръсти. Това са книгите, които Декъл извади от печатарската стая преди няколко минути.
– Братя и сестри на Свещената матрица – провиква се Корвина. – Добро утро. Festina lente.
– Festina lente – отвръщат c шепот черните мантии.
– Събрах ви тук, за да ви съобщя две неща – казва Корвина, – и това е първото.
Повдига една от подвързаните в синьо книги и я обръща така, че да я видят всички.
– След дългогодишен труд вашият брат Заид ви представя днес своя codex vitae.
Корвина кимва и един от хората с черни мантии излиза напред и се обръща с лице към тълпата. Мъжът е около петдесетгодишен, със здраво телосложение. Има лице на боксьор, сплескан нос и хлътнали бузи. Това трябва да е Заид. Стои изпънат, ръцете му са прибрани зад гърба. Лицето му е изпито, личи, че се опитва да запази хладнокръвие.
– Декъл удостовери труда на Заид, а аз прочетох книгата му – казва Корвина. – Прочетох я изключително внимателно, крайно взискателно.
Този тип наистина е харизматичен – гласът му е тих, но излъчва неустоима увереност. Следва пауза и цялата Читалня притихва. Всички очакват присъдата на Първия читател.
Най-накрая Корвина казва просто:
– Това е шедьовър.
Черните мантии ахват и се втурват към Заид, прегръщат го и разтърсват ръката му по двама едновременно. Трима души край мен започват да пеят песен, която прилича по мелодия на „Защото той е истински приятел..."62, но не съм сигурен, че е тя, понеже е на латински. Пляскам с ръце, за да се впиша в средата. Корвина повдига своите, за да укроти тълпата. Хората се отдръпват по местата си и се укротяват. Заид все още стои отпред, но сега е закрил очите си с длан. Плаче.