Това са въпросите, които си задавам, докато си седя тук сам, след като Тиндъл, Лапен или Федоров си тръгнат. Тиндъл е може би най-странният, но всички са чудаци: посивели, разсеяни, като че ли пренесени от някакво друго място или време. Нямат айфони. Не споменават никакво съвременно събитие или поп явление, или каквото и да е – говорят само за книги. Определено ги смятам за членове на клуб, но нямам доказателство, че се познават. Всеки идва отделно и никога не говори за нищо друго освен за обекта на неговата – или нейната – обсебваща мания в момента.
Не знам какво има в тези книги – част от работата ми е да не знам. След теста със стълбата в деня, в който бях нает на работа, Пенумбра застана зад бюрото, погледна ме с яркосините си очи и каза:
– В тази работа има три правила, като всяко трябва да се спазва стриктно. Помисли внимателно, преди да се съгласиш. Служителите в този магазин изпълняват тези условия от почти век и няма да допусна да бъдат нарушени сега. Първо: трябва винаги да си тук от 10 вечерта до 6 сутринта точно. Не бива да закъсняваш. Не можеш да си тръгваш по-рано. Второ: не можеш да разглеждаш, четеш или да ровиш по какъвто и да било начин из книгите на лавиците. Вадиш ги за членовете. Това е всичко.
Знам какво си мислите: нощ след нощ сам и никога не си преглеждал дори една книжка? Да, не съм. Доколкото знам, Пенумбра има камери из книжарницата. Ако надзърна и той разбере, ще ме уволни. Приятелите ми окапват като мухи навън; цели индустрии, цели райони от страната спускат кепенци. Не искам да живея на палатка. Нуждая се от тази работа.
И освен това третото правило компенсира второто.
– Трябва да записваш подробно всички поръчки. Времето. Вида на клиента. Психическото му състояние. Как е поискал книгата. Как я е получил. Дали изглежда пострадал, или наранен. Дали носи стръкче розмарин на шапката си. Абсолютно всичко.
Предполагам, че в нормална ситуация това щеше да ми се стори доста зловещо изискване за работа. Но при сегашните обстоятелства – когато заемах странни книги на странни хора посред нощ, ми се струваше напълно подходящо. Така че вместо да прекарвам нощите си в зяпане на забранените лавици, аз пиша за клиентите ни.
През първата ми нощ Пенумбра ми показа един долен шкаф на бюрото, където бяха подредени големи томове с кожена подвързия, напълно еднакви с изключение на номерацията с римски цифри на гръбчетата им.
– Нашите дневници – каза гой, като прокара пръст по редицата – се водят от почти сто години.
Извади най-десния том и го тръсна на бюрото с тежко движение.
– Ще ми помагаш да го правим.
На корицата на дневника бе дълбоко гравирана думата NARRATIO14, както и един символ – символът от витрината. Две длани, разтворени като книга.
– Отвори го – каза Пенумбра.
Страниците вътре бяха широки и пожълтели, пълни с ръкописни бележки, изписани с тъмно мастило. Имаше и рисунки: миниатюрни портрети на брадати мъже, мънички геометрични драсканици. Пенумбра разлисти страниците до средата на дневника, до място, отбелязано с книгоразделител в слонова кост, където писаният текст свършваше.
– Ще записваш имената, времето, в което са дошли клиентите, и книгите – каза той, потупвайки страницата, – но също и както вече казах, поведението и вида им. Ще правиш подробно описание на всеки член и за всеки клиент, който може да стане член, за да следим хода на работата им.
Млъкна, после добави:
– Някои от тях работят наистина много упорито.
– Какво правят?
– Момчето ми! – възкликна той, смаяно повдигайки вежди. Сякаш беше пределно очевидно: – Те четат.
И така, на страниците на книгата с надпис NARRATIO, номерирана като IX, се старая да водя ясен подробен отчет на всичко, което става по време на смяната ми, като само от време на време си позволявам литературни отклонения. Предполагам, може да се каже, че се допуска изключение от правило номер две. Все пак има една странна книга в книжарницата на Пенумбра, която ми е позволено да докосвам. Тази, в която пиша. Когато видя Пенумбра сутрин, ако съм имал клиент през нощта, той ме разпитва за него. Прочитам му част от записаното в дневника и той кимва. Но после задълбава още:
– Доста прилично описание на мистър Тиндъл – казва той. – Но я ми кажи помниш ли дали копчетата на балтона му бяха седефени? Или направени от кост? Някакъв метал? Медни?
Да, знам: странно е, че Пенумбра води подобни досиета на клиентите си. Не мога да си представя евентуалната му цел дори и да е с най-престъпни и нечестиви намерения. Но когато хората стигнат определена възраст, човек просто спира да ги пита защо вършат нещо. Изглежда рисковано. Ако кажа например: „Ей, мистър Пенумбра защо се интересувате от копчетата на балтона на мистър Тиндъл?", а той млъкне, почеше се по брадичката и настане неловко мълчание и после и двамата осъзнаем, че просто не може да си спомни? Или пък ме уволни на мига?