Тълпата ахва, следва бърза размяна на реплики, все по-високи. Оглеждам се наоколо и виждам, че на лицата на хората са изписани изненада и смайване. Този път Първия читател май е отишъл прекадено далеч.
– Не приемайте делото си и постигнатото от вас за даденост – казва той по-внимателно – независимо дали сте обвързани, или необвързани. Трябва да сме дисциплинирани. Не можем да си позволим никакво – прави лека пауза – разсейване.
Поема си дъх. Може да бъде кандидат за президент – и то добър – излъчва пълна убеденост и искреност.
– Това, което има най-голямо значение, братя и сестри, е текстът. Не го забравяйте. Всичко, от което се нуждаем, е вече тук, вложено в текста. Докато разполагаме с него и докато сме с ума си – повдига пръст и потупва леко челото си, – не се нуждаем от нищо друго.
След това тълпата се разпръсква. Черните мантии наобикалят Заид, поздравяват го, задават му въпроси. Грубото му лице още е пламнало от смущение, а очите му са все така навлажнени.
Братството на Свещената матрица се заема отново с работата си. Черните мантии се надвесват над черните книги и обтягат веригите докрай. Близо до подиума Корвина разговаря с жена на средна възраст. Тя ръкомаха оживено и обяснява нещо, а той е свел поглед надолу и кима. Декъл се суети точно зад тях. Погледите ни се срещат. Той прави рязко движение с брадичка и посланието е ясно: Върви.
Свеждам глава, притискам чантата си плътно до себе си и изминавам цялата зала, като се придържам близо до рафтовете. На половината път се препъвам в една верига и падам на колене. Подпирам се с длани на пода и един мъж с черна мантия ме поглежда. Висок е, с брадичка, която стърчи напред като куршум. Казвам му тихо:
– Festina lente.
После забивам отново поглед надолу и бързо се запътвам към стълбището. Вземам по две стъпала наведнъж и тичам така чак докато излизам на повърхността на планетата Земя.
Срещам се с Кат, Нийл и Пенумбра във фоайето на „Нортбридж". Всички седят на големия сив диван и чакат, пред тях има кафета и закуски; цялата сцена е като оазис на нормалността и модерния свят. Пенумбра е намръщен.
– Момчето ми! – извиква той, когато ме вижда, и скача на крака.
Оглежда ме от главата до петите и повдига вежди. Осъзнавам, че все още нося черната мантия. Свалям чантата си и събличам мантията, която се свлича на пода. Тя е мека и лъскава в полуосветеното фоайе.
– Притесни ни много – казва Пенумбра. – Защо се забави толкова?
Обяснявам какво се бе случило. Разказвам им, че скенерът е свършил работа и вадя намачканите му останки на ниската масичка. Разказвам им и за церемонията на Заид.
– Обвързване – казва Пенумбра. – Малцина са обвързаните сред нас. Какъв лош късмет, че е станало точно днес – поклаща глава той. – Или пък добър. Сега знаеш повече за търпението, което Свещената матрица изисква.
Повиквам сервитьора на хотела и поръчвам купа с овесена каша и коктейл „Синият екран на смъртта". Умирам от глад. И макар да е все още рано сутринта, отчаяно се нуждая от едно питие. После разказвам и за това, което Корвина бе казал за Пенумбра. Бившият ми работодател маха небрежно с костеливата си ръка.
– Думите му нямат никакво значение. Вече не. Важно е само това, което е на тези страници. Не мога да повярвам, че се е получило. Не мога да повярвам, че разполагаме с безценния codex vitae на Алд Мануций!
Кат кимва, цялата захилена.
– Да започваме – казва тя. – Можем да направим ОРС63 и да се уверим, че работата ще стане.
Навежда се над лаптопа си и го включва. Закачам малкия твърд диск и копирам съдържанието му – повечето от него. Прехвърлям МАНУЦИИ на лаптопа на Кат, но запазвам ПЕНУМБРА за себе си. Няма да кажа на бившия си шеф, нито на другиго поне засега, че съм сканирал книгата му. Това може да почака – ако имам късмет, може би никога няма да излезе на бял свят. Трудът на Мануций е основният проект. Книгата на Пенумбра е просто застраховка.
Ям овесената си каша и наблюдавам как текстът се качва. Копирането приключва с остър звук и после пръстите на Кат политват към клавиатурата.
– Добре – казва тя. – Изпратих го. Ще ни е нужна помощ от Маунтин Вю, за да разбием кода... но можем да зададем малко работа на „Хадуп" поне да превърне страниците в нормален текст. Готови ли сте?
Усмихвам се. Това е важен момент. Бузите на Кат са поруменели от вълнение; тя е в деспотичното си дигитално настроение. Освен това мисля, че „Синият екран на смъртта" почва да ме хваща. Вдигам високо искрящата си чаша: